НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ СТИХОВЕ НА

ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ




КРАТКО ВСТЪПЛЕНИЕ


ТЕЗАТА НА МОЯТА РАБОТА Е ПРЕДЕЛНО ЯСНА - С ШЕСТТЕ СИ ПОСЛЕДНИ, ИЗВЕСТНИ КАТО “ВОЕННИ” СТИХОТВОРЕНИЯ, ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ СЕ ОТРИЧА ОТ ВСИЧКО, НАПИСАНО ОТ НЕГО ПРЕДИ ТОВА.
В тях той променя светогледа си за Бога, безсмъртието, родината, жената, народа, битието, войната, смъртта, живота , изкуството – изобщо за всичко, до което се докосва неговия дух в рамките на тези 8 месеца на 1916 година – от февруари до октомври, в който той загива на фронта.

Усещане по усещане, спомен по спомен, чувство по чувство, знание по знание, идея по идея поетът отхвърля своето минало и се прекланя пред България. Той се изумява от величието на нейния национален дух, заживява в и с историческия трагизъм на нейното битие, но и като отхвърля чуждото, небългарското. Оставайки най-нежният български поет , тоест, без да изневерява на своята съкровена същност, подпоручикът-творец изважда своя нов меч. За да защити новооткрития от самия него свещен български народ във вихъра на величавата лиха война, той превръща своето оръжие в българско „перо” и перото си – в българско „оръжие”.

Своята раздяла с досимволистичните си “заблуди” Яворов прави с “ПЕСЕН /к.м. – Д.К./ на песента ми”, а “най-нежният” наш поет скъсва със “своя” символизъм със “Сиротна ПЕСЕН”. Двете творби са изцяло антиподи, не само заради гръмогласието на програмното стихотворение на “Безсъници” и достолепно-спокойния, пълноводно-мъдър тон на предсмъртната творба на копривщенеца.
В тях времето и светът текат в обратни посоки. Пейо “излиза” от “мига” на света и се насочва към “вечното”, а Димчо, самоотделил се още в началото си на творец доброволно в храма на възмечтаната “вечна красота”, връща духа си “на земята”. /Впрочем, това е ставало в духовната история на човечеството – именно такава e историята на Исус Христос, на Ницше, героя на Достоевски Родион Разколников, героя на Томас Ман Ханс Касторп и т.н./

Във финала на своя път, в деня и времето на своята желана и нежелана смърт - в последвалото за него след това вечно време - “странникът недраг” подпоручик Дебелянов се превръща в български поет-националист, това, естествено, може да се напише и поет-патриот, което е практически единосъщно по смисъл. Терминът националист / съвсем същото значение и съдържание може да има назоваването „поет на националния идеал”, например, което пак съдържа смисълът на „национален”/ обаче, подчертава плътно националните коловози, по които се движи вече неразделимо от българската историческа съдба бившият “символист”, освен това, според английският тълковен речник от 1985 година на Университета в Оксфорд “националист” като основни значения определя този “човек, който се бори за свободата на своята родина” или „човек, който много силно обича родината си”.. Тъкмо това върши и с перото си, и с бойното си оръжие на фронта, роденият във възрожденска Копривщица автор.
Във военните стихове философската концепция на Димчо е очевидна – Реалността е единственият Бог. При това тази реалност не е космическа, религиозна, европейска, индивидуална, а „само” българска. Дебелянов ясно ни казва – ако загубим живата и кърмяща ни връзка с нашата земя, с националния ни дух, ние няма да сме себе си, никой от нас няма да е Аз.
„Вълшебното” преобразяване на поета струи именно откъм реалната земя, оттам тя се самозарежда с космическа по пространство и сила енергия, която се ражда единствено от Реалността.
Смятам, че моето тълкуване на 6-те военни стихотворения може да принадлежи тъкмо на тази жизненофилософска стойност.
В духа на Предговора към „Записките” ще повторя смисъла на казаното от Захари Стоянов – ако българският автор се осланяше на чужди модни авторитети – „Записките” нямаше да бъдат написани. Мисля, че няма да е морално заради подвига на Дебелянов, клавиатурата би се изчервила от негодувание и срам, ако анализираме най-нежния български поет по чужди образци, било то теоретични, било конюнктурни.
Прочее, святата цел на тази работа е да стопли българите, да ги направи по-силни – по-добри и да ги зареди не с омраза, а с любов.


Досегашни изследвания по темата



Особено важни за мене са оценките на Атанас Далчев за военните стихове на Димчо, а и за литературата за войната – изобщо: “Когато се говори за поезията и войната, забравя се, че съществуват два вида военна поезия: едната, славеща боевете и вдъхновяваща бойците, другата, отразяваща просто преживелиците и опита от войната, едната – действена, другата – в известен смисъл пасивна,: едната – патриотична, другата – лична и човешка. Първата се пише твърде често в тила, втората се ражда само под огъня и пред лицето на смъртта. И двата вида поезия могат да бъдат еднакво от голям стил. Вазов и Траянов са у нас представители на първия вид, Дебелянов – на втория. / Б.м. - Прекъсвайки Далчев, ще отбележа, че в момента, разбрал в дълбочина военните творби на Димчо, те ме вдъхновяват като войник многократно повече от Вазовите, да не говорим за Траяновите.../ Връщайки се в миналото към младите си години – продължава авторът на “Фрагменти” – аз си спомням повече възторга н а д р у г и т е /к.м. – Д.К./ от стихотворенията на Димчо Дебелянов. По това време бях толкова запленен от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея. Затова може би, когато по-късно започнах да чувствам Дебелянов, моите предпочитания по к о н т р а с т /к.м. – Д.К./отиваха към ония негови произведения, които бяха най-малко повлияни от Яворов, най-малко Яворовски, към елегиите и преди всичко към ВОЕННИТЕ /к.м. – Д.К./ му стихотворения. След символистичната поезия на Яворов тия стихотворения ми даваха същото усещане, каквото имах, когато за първи път турих очила. /б.м. – Който е познавал Далчев или поне е виждал негови снимки, знае, че той е бил със солидно късогледство./ Светът излизаше из някаква неопределеност и мъглявост /к.м. – Д.К./ ,: нещата добиваха контури, ставаха невероятно близки и осезаеми /к.м. – Д.К./, както след дъжд. С тая поезия на Дебелянов, аз имах едно неотразимо доказателство, че могат да се създават произведения, едновременно поетични и ясни /к.м. – Д.К./, че е възможна поезия без бягство от действителността.
Дебелянов откри света в мига, когато трябваше да го напусне. С тия пет-шест стихотворения, писани на фронта малко преди смъртта, той постави началото на най-новата ни поезия. Всичко, което днес критиката отбелязва у по-младото поколение поети като реализъм и предметен стил е вече дадено в тях. Новите поети могат да кажат без преувеличение, че те не биха създали своята поезия, ако нямаха пред себе си примера на “Нощ към Солун”, Старият бивак” и “Един убит”.


Един от първите, които осъзнават НЯКАКВА промяна в последните работи на копривщенеца, е Владимир Василев. Ето как пише той: “Фаталистичното чувство у Дебелянов е проявено и по-рано, то е до известна степен основа на примирението му със съдбата. Но то добива особено определен и дълбок израз в последните му стихотворения, писани на бойното поле – “Старият бивак”, “Прииждат, връщат се”, “Сиротна песен”, “Тиха победа”, “Нощ към Солун”. Поетът тръгва на “празника на кървавия смях” готов за всяко дело и за всяка жертва.

“Вървим под тежките крила
на буреносна, мощна бран
и върху хиляди чела
че/ъ-в оригинал/р жъртвен кръст е начертан.”

Отначало той не може да се разбуди от своя блян и дълго тая нова и сурова действителност му е странна и чужда. Там, където “всички са един и всеки все пак – сам”, един “безимен между тях” безименните се пренася в слънчевите градини на миналото.
Но... илюзиите са си илюзии, а делото, за което е тук, призовава неговата воля и неговият меч /б.м. – наистина е учудващо колко просто било според Владимир Василев да промениш съкровените си възгледи!/. Съзнанието, че е тъй и не може инак, определя дълбоко съсредоточеното, властно жизненофилософско чувство в “Тиха победа”. В самотните часове на деня и нощта поетът чува гласа на земята , която зове детето си в своята люлка. “Тихата” победа, това е победа на тоя неин зов. Тук на чертата между живота и смъртта, Димчо Дебелянов достига висини и поезията му звучи с тона на мъдростта и с м и р е н и е т о /К.м. – Д.К./. Тя е обвеяна от крилото на мистицизъм. “Нека бъде твоя край една усмихната мечта!” Като нежна майка, земята приютява в пазвите си печалния странник, своя бездомен син, който цял живот копнее за дом и родина. В часа на кървавия триумф на волята и на гордостта съдбата прибира най-подир черния креп, проснат над всичките му дни и развява върху неговия гроб знамето на един честен воин.”



В пълен противовес на Владимир Василев, който твърди, че в последните си стихотворения Димчо “достига висини” е мнението на Олга Дейкова в книгата й “Проблеми на българското стихосложение” /”НИ, С, 1982”/: “ Не споделям мнението, че връхната точка у Дебелянов са последните му стихотворения. Те са само една страница на неговото поетично аз, появили се при крайно ненормални /к.м. – Д.К./ условия на съществуване и затова не можем да ги третираме за естествен резултат на развоя му като поет. “Гора”, “Жертвоприношение”, “Миг”, “Помниш ли”, “Аз искам да те помня все така”, “Скрити вопли”, “Легенда за разблудната царкиня” са шедьоври, които по нищо не о т с т ъ п в а т /к.м. – Д.К./ на последните му песни, нелишени на места от т е х н и ч е с к и с л а б о с т и/к.м. – Д.К./. Естествено в условията, при които се създават, не можем да очакваме безукорна разработка.” /край на цитата/ Пътьом ще кажа, че много и много световни писатели не приемат това опростенческо схващане за войната, дори без да са мирисали “истинския й барут”. Шекспир, Сервантес, Корней, Достоевски /особено/, Юго, Томас Ман, Мопасан, Стендал, Толстой /да не пропусна не само Лев, но и Алексей, който в трилогията си “Ходене по мъките” преминава поради други идейни причини, но пак по пътя на Димчо Дебелянов/ еtc., etc. смятат, че това явление е най-висока и най-високата възможност за изява на човека, за на дело доказване на неговия патриотизъм, още по-точно: на неговия национализъм - чувство, народомилионно пъти по-висше, по-истинско, отколкото някакви си безформени и химерни “...прежните копнежи там мъдро спящи навсегда...”, “...и в трепета болнав на мигом сепнат стон...” или, да речем, “Аз чух възторжни устни да се впиват по мойте бели свежи колена...”.
Войната е съвсем естествено-историческа човешка проява, в нея няма нищо ненормално, и точно затова, французите, най-изящният народ, реалистично отбелязват: “На война – като на война.” Тези неща, съотносително и за французите, подробно ще ги отбележим при анализа на “Един убит”.

Вълнуващи мнения за военните стихотворения на Дебелянов изказват Емилиян Станев, Христо Радевски, Здравко Петров, Екатерина Петкова, ексминистър Владимир Атанасов /който по моето скромно мнение се вглежда най-философски в творбите/, Лили Николова, Надя Бурджиева, Койка Попова /която е категорична, че „войната не променя Дебелянов”/, Сава Василев /може би с най-необремененото от традицията мнение/, Светослава Кръстева /косвено, но пък определящо/, Ефрем Каранфилов, Иван Симеонов, Стоян Илиев, Пантелей Зарев, Симеон Хаджикосев, Светлозар Игов, Милена Васева заедно с Николай Иванов и Весела Михайлова, особено място в тълкуването на военните творби прави и Тончо Жечев, който споделя становището, че в тях Димчо е „християнски поет”.



Когато се говори за смъртта на Димчо Дебелянов във войната, – признава все пак Тончо Жечев – често се допускат неточности – сякаш насила той е изведен от ежедневието си на чиновник в Сметната палата и насила е пратен на фронта, на смърт. Това е унизително /б.м. – абсолютно е прав г-н Жечев!/ за поета, паднал със смъртта на храбрите /!! – знаци мои – Д.К./ и споделил участта на толкова свои съотечественици тогава. Трябва да се знае, че Димчо Дебелянов доброволно отива на фронта, че той е имал възможност като чиновник да се освободи от това задължение, но не само не се е възползвал, а е направил постъпки да бъде взет в действащата армия. “Сега – казва Дебелянов, след като получава разпореждането да се яви в Седма Рилска дивизия, - всичко ми изглежда по-просто и по-ясно.” /б. м. -Тези думи са една чудесна възможност да злоупотребя във времето за правотата на тезата си, но държа да отбележа, че поетът все още не е бил наясно със себе си, потвърждение за което е и духът на “Приждат, връщат се”. Все пак, това пряко изказване на Димчо несъмнено показва, че той е готов да воюва с врага, да стреля по него – нещо, което е първата работа на всеки войник./



Изобщо всички изследователи някак си не разглеждат цялостния дух на военните творби и мисля, че никой не е проследил духовното развитие на Дебелянов в тях – всяко следващо поема, съдържа, носи в духа си предното, но и нещо ново, различно, затова единствено хронологичното напластяване на промените, които и не са чисто последователни, а по-скоро “туптящи”, е ключът, вълшебната пръчица, с които да се разкрие общата им магия - пътуването на поета към безсмъртния, вечния, но и естестествено красив като кованите й вратници дух на майка-България.







Литература:
Димчо Дебелянов, „Стихотворения”, с предговор от Владимир Василев
Атанас Далчев, „Фрагменти”
„Преоценки...”, Сборник, 1991г
„Единадесетокласниците пишат”, Сборник
Димчо Дебелянов, „Стихотворения”, с предговор от Христо Радевски
Олга Дейкова, „Проблеми на българското стихосложение”
Димчо Дебелянов, „Стихотворения. Малка ученическа библиотека”, с предговор от Симеон Хаджикосев
Здравко Петров, Творци на българската литература, Сборник
Емилиян Станев, „Иван Кондарев”, „Антихрист”
Стоян Илиев, „Димчо Дебелянов”
Сп. „Родна реч” кн.3/4 от 2000г, Светославя Кръстева
и публикувани мнения на Светлозар Игов, Ефрем Каранфилов, Илия Григоров, Милена Васева, Иван Симеонов.

















НЕОБХОДИМИ ДУМИ ЗА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ДОВОЕННОТО ТВОРЧЕСТВО НА ПОЕТА


“Спи градът” е едно от сравнително късните стихотворения на поета, то е напечатано за пръв път в списание “Съвременна мисъл”, година ІІ-ра, книжка 3-та от 15.ІV.1911 година. Било е без заглавие, както са повечето от творбите на автора, а заглавието се появява в изданието “Стихотворения” от 1920 година под редакцията на Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов, което впрочем е и първата стихосбирка на поета. Стихотворението е характерен литературен документ за тогавашната повече от пълна отчужденост на самият Димчо Дебелянов от хората, наистина скрит вопъл на ОТДЕЛЕНИЕТО, на самоотчуждение, на раздвоение – и външно, спрямо обществото, и вътрешно – в самия себе си.

“Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...”

Особено интересен в ефвонично отношение е вторият ред – там 6 пъти има звук “Н”, което спрямо общото число звуци – 23, означава фреквентност 26 %. Специално аз не съм откривал друго българско стихотворение с такъв висок % на тази фонема. Тази сонорна консонанта, в съчетание с подобни на нея или лабиални, особено в съседство, създава поглъщащо усещане за нежност, за усамотяване, за спокойствие, за плавност.
Впрочем, на времето, като студент, участвах в “летен стаж” като сътрудник-бригадир в групата на рано починалия професор Димитър Тилков – най-известния тогава специалист в областта на българската фонетика. Добре си спомням, когато той твърдеше, че фонемата “Н” сама и в съчетание с други съгласни е “най-нежната” в българския език.” Ето и една конкретна, математическа причина да наричаме Димчо “най-нежния български поет”.
Всъщност, “спи градът”, означава, че няма никаква истинска духовна връзка между хората и твореца, че те не съществуват за него, че между него и тях е пропастта на живия живот, че няма докосване, разбиране, овеществяване на никакви човешки взаимоотношения. Градът спи и в “безшумните тъми”, в които не само че нищо не се случва, но и е очевидно, че няма човешки звуци, сърдечност, яснота, че очите, ушите, сърцето и душата – всички обикновени и висши сетивности и духовни дадености не контактуват, нямат възможност да контактуват, а и – според поета в случая – няма и защо да контактуват. Ясно е от цялото стихотворение, че самозатварянето на поета – неговото разделяне-раздвояване спрямо обществото има своите естетически, интелектуални, морални и волеви причини, че той няма и собствен дом дори, където да се самоприюти от “Не-тата” на света, всъщност поетическият човек е никъде спрямо света, те взаимно не съсъществуват, че в никаква субстанция, време и пространство не може да съсъществуват. Миналото е :

“... тъмен край от скърби заледен...”,

т.е., “край” – в своя “двоен” поне смисъл – страна, убежище, местопребиваване и от друга страна – окончателно скъсване на пъпната връв със себеподобните, финалът на всичко – живот, любов, разговор, общение, взаиморазбиране, взаимовглеждане. Нищо между тях – защото краят е и “заледен”, само той съществува и се усилва от бившите общувания – те са се превърнали в спомени, в спомени-акценти, твърде важни в поетическата палитра на твореца, както е забелязал Сава Василев, които още по-плътно поради могъщата си, близо и в абсолютната нула на взаимодействието самостойност ПРЕКРАТЯВА, заледява, унищожава “света-за-него” и естествено и “него-за света”.
Поетическият човек е и вътрешно раздвоен – той се самообжалва:

“... и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.”

Той се самоотрича от своето минало, защото го е загубил, като е “възжаждал вечна красота”, нещо, което се е оказало невъзможно на практика. И аз така мисля: вечната красота е почти неосъществима на тогавашната, а и на сегашната земя, разтърсвана от атомни, фугасни, тротилни, егоистични, жалки, водородни, етнически, от всякакви бомби , снаряди и куршуми. Самият поетически човек е направил своя избор:

“... но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар. ”

Поетическият човек не може да живее със земните “тленни” дарове, съвсем друг е въпросът ЗАЩО? е така. Духовният живот на създателя на творбата не е като на останалите обикновени земни хора, които са “спи градът!”. И макар че единственото всъщност земно събитие в това безсъбитийно иначе стихотворение да е живата среща с пламенната и радваща се красота, изходът от тази среща е програмирано предрешен – синът на нощта, на получения-очаквания-логичния-самопостигнат-човекопостигнат “Аз” извън реално другите трябва, осъден е да се раздели с нея, за него красотата е “бивша красота”, защото не може вечното да се слее с тленното, безкрайността и математически и житейски не може да се превърне в нещо измеримо, видимо, реално съществуващо крайно, ограничено, обсебено от някъде и някога реално съществуващо свършващо време. Вечната красота е красота-идея, красота-безплътност, красота-блян и нейното постигане очевидно би означавал краят на поетическия свят на човека Димчо Дебелянов, нещо като признание на Гьотевия Фауст, че спира да търси и да открива. /Макар че за Фауст основното е делото, а за нашия поет тогава – духовните търсения./ Поетическият човек е поел по Своя път и дори само това, че неотменно-императивно осъзнава, че хората-общество са се оказали именно поради неговото знание за вечната красота “черните стени”, които черни стени не могат да бъдат прекрачени, те са непреодолима преграда, неговата същност е причината за края. Оттук и личната трагедия, последвала убеждението, че земната красота е непостижима, която обаче е жива в спомените и така трагедията става двойно по-силна.
Светът застава “вечно” “извън” поета!
“Спи градът” е стихотворение за агонията-трагедия на вечното в условията на временното:, на съвършеното в условията на безшумните тъми:, на самоиздигналия се над “спи градът” индивидуален път към истината за красотата.
Тази творба е илюстрация на непримиримото противоречие идеал // действителност, като в духовното пространство на автора са изобразени точните характеристики на Аз-а и битието, поради което съобщността между двете се оказва НЕВЪЗМОЖНА.




НАЦИОНАЛИЗМЪТ–СВЕТАЯ СВЕТИХ НА ВОЕННАТА ПОЕЗИЯ НА ДЕБЕЛЯНОВ




Ще започна своя преглед на шестте фронтови стихотворения с отбелязването на един от никого неизтъкнат факт – това са най-дългите като брой редове, куплети, строфи, казано по-математически – най-големите по обем поетични творби на Димчо Дебелянов.
Чудно – “Нощ към Солун” се състои от 9 строфи /навсякъде ще ги смятам в катрени, четиристишия/, “Старият бивак” – от 10, а “Тиха победа” е направо гигантско по размер – цели 11 – невероятно за творческия натюрел на автора, който пише най-често по 3-4, съвсем рядко по 5 строфи в цялото си предвоенно творчество. 16 от работите са по 2 строфи, 14 – по 3, /”Далеч” стои по средата между тези 2 “категории” с 10 реда, а “Нощен час” е 4 строфи но в терцини, т.е. – пак 12 реда/, има 5 сонета, две стихотворения са от по 15 реда, четирикуплетните са 22 на брой – най-многочислената група, едно стихотворение се състои от 19 реда, 4 се състоят от по 5 катрена, 8 – от по 6, /тук може да се причислят и 2 творби от по 22 реда/.
Само “Миг” е 36 редово – “приравнявяме” го на 9 катрена. По особен начин стоят нещата с “Легенда за разблудната царкиня”, но и там девет от десетте части са кратки, като Х-та е само един катрен. Същото може да се каже и за циклите “Посвещение”, “Станси”, “Копнежи”, “Замиращи звуци”, “През април”,” Спомени” и “Под сурдинка”, като отделните творби във всеки цикъл са почти винаги съвсем самостоятелни стихотворения и са включени в цикли в повечето случаи за да излязат по някакъв начин в периодичния печат. Няма да се разпростирам за това нерядко неорганично оформяне на циклите, но например ІІ-та и ІV-та части на “Посвещение” за мене необяснимо “обгръщат” ІІІ-та част, която е като настроение, вдъхновение и тема от друга Вселена.
Наистина, “Прииждат, връщат се”, също е само от 3 катрена, а “Сиротна песен” – от 4 /тя пък не е завършена, затова не може да се каже с категоричност, че би останала само с толкова/, но като прибавим и “Един убит”, който е от 7 четиристишия, ще открием очевидна тенденция – Димчо Дебелянов е съзнателно или несъзнателно “принуден” да промени по някакъв начин формата и форма!та на стиховете си. Това не се дължи на незавършеност на творбите, поради липса на време / тъкмо обратното – на фронта човек има през доста обширни моменти мъчително по-дълго време за себе си, за да се вгледа в душата си и в събитията около нея/ , нито на небрежност или липса на “подходящи” условия за писане – трите “най-дълги” произведения са публикувани, след като са получили собствената “благословия” за печат на поета. Той ги е изпратил сам като завършени работи и те излизат приживе: “Нощ към Солун” е отпечатано в списание “Отечество”, година ІІІ-та книжка 16-17 от 8 май 1916 година, “Старият бивак” – в същото списание, книжка 26-27 от 16 юли 1916 година, а “Тиха победа” – пак там, но вече в книжка 30-31 от 15 август 1916 година.
“Прииждат, връщат се” не е отпечатано приживе, макар че е било изпратено от фронта на близкия приятел на Димчо, Николай Лилиев, то излиза едва през 1919 година. “Един убит” и “Сиротна песен” са намерени в книжата на поета след смъртта му, като първото е очевидно получило окончателната си редакция, а второто е било само в ръкопис. И двете са публикувани едва през 1920 година, факт много важен като време и хронология, защото при тяхното излизане пред националния читател войната вече е била завършила трагично и за автора си и за България, съвсем други страсти – литературни, политически, нравствени и житейски са владеели сърцата и умовете и на литературната критика, и на обществото като цяло.

Ако следваме хода на събитията, редът на написването на стихотворенията е следният: „Прииждат, връщат се”, следват „Нощ към Солун”, „Старият бивак”, „Тиха победа”, „Един убит” и „Сиротна песен”, като последното може, но по-скоро не - да е било писано успоредно с „Един убит”






Макар и непубликувано приживе, “Прииждат, връщат се” е създадено първо, както свидетелства Тихомир Геров, както е видно от датирането на творбата, но и поради описаните предвоенни събития и по нещо много по-важно – духът, стилистиката, отношението към войниците, дори ако щете и по форм!ата на творбата.
В това стихотворение лирическият човек все още е по-скоро сам, отделен от общия поток, както се самописва в “Спи градът”. Неговите съотборници, войниците са като че ли малко пияни:

“Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни
на взбунено море, пияно от несдръжната си мощ,...”

Тяхната единна войнска сила очевидно е по-скоро хаотична, отколкото отмерено естетическа. Нещо повече, те са и малко нещо грубияни:

“Кои са те? – Безименни – и ти безимен между тях
потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби -...”



Освен това, има и нещо, което отличава лирическият човек от , както той се беше изказал в “Спи градът” – “безшумните тъми” на многолюдието – той, “възжаждал вечна красота” и по време на военните походи живее с нея в съкровението на душата си:

“И как е странно в грохота на тоя вихър лих,
където всички са един и всеки все пак – сам,
да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих

из кротките елегии на Francis Jammes. /чете се Франси Жам, като последното а се произнася носово./

Все пак, нека започнем от формалната страна, че в това първо военно//невоенно стихотворение има нещо различно от досегашните работи на автора. Стихотворението изглежда на пръв поглед съвсем мелодично и съразмерно, но на втори... не е така. В последната строфа, римувана пс най-характерния начин за поета – кръстосани рими, в случая – само мъжки, първият и третият ред са по 14 срички, но вторият и четвъртият са несъразмерни – съответно 14 и 12 срички.
Това впрочем е характерно и за други негови творби – съкращаване на последния ред има например в “Обичам да гледам през тъмните гранки”, както и в “Третата поетична редакция” на “Лунен блясък”-“Нощем”-“На лунния блясък вълните”, където във всеки от трите строфи вторият ред е от по 7 срички, а четвъртият – от пет.
Обаче в “Прииждат, връщат се”, поетът изцяло е пренебрегнал математическо-ритмичната съразмерност и е направил нещо нечувано за него – в първия куплет вторият ред е от 16 срички, а римуваният с него четвърти – от 15, а във втория куплет вторият ред е от цели 18 срички, а римуваният с него четвърти – от 16. Може да ми се възрази с аргумента, че тази форма показва именно нестройния вихър на армията, нейното несъразмерно фронтово туптене, но аз, съгласявайки се донякъде с това, ще добавя, че по-важно в случая е – нещо в творческата лаборатория на Димчо Дебелянов се променя, той д о п у с к а новаторски пробив в крайно прецизната и последователна класическа символистична постройка на стиховете си. Нещо в него е разколебано, както в стихотворението може би деформирано, а по-скоро външният устремен към свръхсъбитието – война – свят е насочил и чувствата, и мислите, и духовно-поетическият свят на поета по нов път, с ново, не съвсем осъзнато от него движение.


ХХХ
Да анализираме творбата като значими символи, които си взаимодействат в своето движение.
“Морето” на войниците е пияно от “несдръжната си мощ”, отбелязва наблюдателният, взиращ се със символистическите си поетически сетива Димчо Дебелянов. “Несдръжната” носи най-малко две значения: от една страна – неудържимост, воля, устрем, а от друга- усещането за хаос, който носи катаклизъм, движещ се натам-насам непредотвратим ужас. Това е двойнствена енергия – като ураганът – той изкоренява, пречупва, премахва старите пречупени дървета, нездравите сгради, изчиства некрепките твари, но и не подминава често съвсем здравото. Самият Димчо Дебелянов е усещал вихъра на войнския ураган и върху сетивата си, и върху душата си, не само защото като поет е с изострена чувствителност, но и защото енергиите на отделните войници, на целия полк, на цялата българска армия са поглъщали със страховитата фуния на историческия си циклон на националното си дело мечтите, самотата, непоколебимото му знание за “вечна красота”, но не за да я наранят, разколебаят или унищожат, а за да му я открият по нов, целебен, но пак вечен начин.
В това стихотворение обаче, поетовото Аз не мисли с категориите на историята. То е все още само “Аз”, който възприема националното свръхсъбитие – войната – като несериозно-цинична ,малко особена, но карнавална трагикомедия:

“... и чакаш примирено празника на кървавия смях,...,

при това сред водевилно-простодушно-пасквилното народно обкръжение, така охарактеризирано с “грубите им веселби”.
Все пак, от стихотворението става безпределно ясно, че народът, армията са сила, която предизвиква в поетовата душа нова земна музика, в която той полуусеща красива, военна, неодухотворена все още от него симфония:

“...под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,...”.

Нека простодушно да се запитаме: Защо пък “звъни”? Не можем да останем при мнението на постоянно появяващия се шегобиец или шеговиец, който би казал, че това е просто, за да се римуват двете думи: “вълни” със “звъни”. Тези същите стъпки, които се извървяват от душите и телата на хора, предизвикващи възмущението на слуха, завинаги заразен от мелодиите на “вечна красота”, повтарям, възмущението на един естетизиран слух, сега пък предизвикват в него спонтанно въодушевено, възхитено вълнение от способността си не само да разбудят “морната земя”, но и прелестно-активно да я възродят-превърнат в източник на дивна музика, на оглушително-пленително трептящо-туптящ звън. Звънът отеква, звънът се носи, той вече е осъществен – “изпято-извървяно-изказан” и за поет, който търси цялостния, плътния, вечния смисъл на символа сред символите , той трябва да бъде изцяло и докрай изяснен. Именно този звън, тази извън него звучаща музика са естетическият диктат, който ще накара по-късно в “Тиха победа”, “Сиротна песен”, Нощ към Солун” и в “Един убит” да го проумее и да го “пресътвори” в самия себе си.

Всяко начало, обаче е трудно, Човек не може да иска невъзможното.

Целият довоенен свят на поета не може да бъде заличен от един нов, звънящ, могъщ, но непродължителен във времето на изградения преди този символ сред символите - АЗ – Символ “НА” символите на твореца. Би било и странно да е иначе, дори смъртта или безсмъртието видяни за миг, не могат изведнъж, с магическа пръчка да променят хората. Така и властта на преди-това изграденият свят надделява над новоусетената милионократно по-могъща народно-историческа енергия и поетът се връща към “кротките елегии на Франси Жам” в края на стихотворението, тази кротост, тази мекота, смиреност са добрият “щит” на Аз-а в грохота и “несдръжната” виелица на чуждия, невътрешния мир, който в случая е войната. Копието на чутата грубост, може би е същото това копие на странния земен “з в ъ н” /к.м. – Д.К./ и затова това копие трябва да бъде спряно с досегашната красота, най-противоположна по сила и по воля е тъкмо една смирена молитва от Жам,/ самото мото пред “Прииждат, връщат се” означава на български:

“Кажи ми, кажи ми, ще ли се изцеря
от това, което е в моето сърце. “

тоест, неговата молитва не стреля, не убива, не промушва, този великолепен французин в случая е моето вътрешно/ на Димчо – б.м. – Д.К./ оцеляване-спасение сред тези българи с техните груби веселби.
Край, това ще стои във финалния, в този и в повечето случаи най-важен, “поантов” ред на повечето поетични творби, в поантата на първото стихотворение от фронта – приждат, но се връщат, защото не стигат до душата-сърцето на лирическия човек, тяхната стихия не е “моята стихия”, аз съм обречен на “вечна” красота, а не на енергия, в която аз съм не вас всички в края на краищата :

“... където всички са един и всеки все пак – сам,...”

Разбира се, в подкрепа на част от моята теза е, че лирическият човек все пак е приел да е част от цялото без да е различен, но все пак повече е различен в рамките на това цяло. Цялото съм, като вас съм, твърди поетът, но пък съм си сам, неговият свят е неприкосновен и трагично-самотно отделен от хората, както е в “Спи градът”, “Гора”,”Видения””Полет”,”Отдавна е слънцето чуждо за мене”, “Непозната” “Безплодний шумен ден замлъкна”, “Замиращи звуци”, “Станси”, “Грижа”, “Победен”, “Лъст”, “Разяжда гърдите ми кървава рана”, “Далеч”, “Ти смътно се мяркаш”, “На Пенчо Славейков”, “Самотници”, “Да се завърнеш в бащината къща”, “Нощен час”, “Аз искам да те помня все така”, “Легенда за разблудната царкиня”, “Под сурдинка”, “Миг”, “Пловдив”, “Слънчогледи” . Бегом пътьом ще кажа, че той няма право да твърди, че “всеки” е сам, защото може да има такъв “Аз”, който да се е докрай самоопределил за съставен от субстанцията на цялото., да е решил да се самолиши от всичко в своята самобитност и самоличност, за да бъде самата народна субстанция.

Впрочем точно така се е самоопределил Васил Левски: “Ако загубя, губя само мене си, ако спечеля – печели цял/целият/ народ.”

В гореизброените стихотворения, както и в “Прииждат, връщат се” човекът, в смисъл изобщо този, който се движи из улиците, из полето, из горските пътеки, почти всеки средностатистически от хората субект не е определен точно от поета като “хамайпетес”, в смисъла, изказан от Платон като “жалък”, като “някой, който лети ниско сред низменните неща”. “Грубите им веселби” обаче поставя хората изобщо в именно тази или близко до тази категория “хамайпетес”, но е ясно, че “Те-хората” са общо взето неподатлив на светла просвета сурогат, както например е в стиха:

“И хвърли зрак в предел безплоден,
де гаснат болно лъч по лъч,
де всеки трепет благороден
замира в кипналата злъч.”

Почти в духа на тази позиция е и възприемането на войниците в “Прииждат, връщат се”:

“Кои са те? – Безименни – и ти безимен между тях...”

Тук, разбира се, е подчертана анонимността на индивидуалното в размера на войсковото поделение, където отделният човек може да се почувства в огромното спрямо него множество като мравчица в многомилионен мравуняк, където вършенето на всичко е практически механично, ти си винтче, което при това мигновено може да бъде сменено с друго в машината – “море, пияно”, неинтересуваща се от тебе, от “Аз”-а ти, от твоите чувства, мечти, пък и нехаеща всъщност за името ти. Какво е името в рамките на национално-военния колектив – даже на Паметника на Незнайния войн това е подчертано – не е важно то, дали си Иван, Петър, Димитър или Димчо, тук е важно да си войник, дори като че ли е по-достойно да си без име – защото приносът ти ще бъде по-жертвоготовен, в смисъла на евангелското послание: “Това, което е тайно, ще стане явно!”
Но определянето от наистина най-нежния поет на някого като безименен означава и тайно друго – че този индивид няма значим знак, че нищо няма да бъде назовано и лично оплодено от него.
Тук е мястото да кажа, че терминът “национална идентичност” е абсолютно смешен, неподходящ и неадекватен, когато един българин трябва да назове собствената си неповторима уникалност. Точният термин е самобитност, понякога в съчетание със самоличност, но в никакъв случай идентичност, изобщо бъктън европеизъм.
Всъщност, отношението към българските войници е производно от нещо друго, нещо много по-важно за самия човек Димчо Дебелянов – В О Й Н А ТА!
В “Прииждат, връщат се” тя / макар че авторът не я познава все още, защото не е влизал в истинско сражение, след каквото и написва по-истинското “военно” стихотворение – “Един убит”/ е зла, дяволска, целенасочена, но сляпа, високомерна, тържествуващо-омразна сила:

“...и чакаш примирено празника на кървавия смях,
когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.”

Ще възкликна: Колко вярно и колко е невярно това написано!
Всъщност, кой съвременен българин ЗНАЕ какво е война? Общото настроение в момента е някакъв по-скоро кух, отколкото плътен абстрактен хуманизъм-пацифизъм, точно почти такъв, какъвто е в двата по-горни реда. В едно съм сигурен: “чакаш примирено” е наистина интелигентски книжно, на човек, който не е помирисвал барут на бойното поле. “Чакаш примирено” – страх - нестрах, полубезразличие, шепотно самопредателство, най-важното – липса на воля за победа и готовност за мъжество – това аз виждам несъмнено в тези думи.
Именно поради това, заради неразбирането на войната поетическият човек не може да разбере и действията, поведението, духа на българските войници. Не може да се забравя и фактът, че те, повечето, за разлика от него са участвали вече в две войни и знаят, че никакво униние и резигнация не помагат по време на битката. Освен това, ако всяка война, всичко в тези всички войни е зло, тогава човечеството мигновено трябва да събори всички НЕЙНИ паметници: на Нелсън, Уелингтън, на Съветската армия, на Грант, Триумфалната арка, на Незнайния войн, на Наполеон, Жуков, хан Аспарух:, да изгорим “Илиада”-та, “Война и мир”, “Доктор Фаустус”, “Клетниците”, “Под игото”...
Известна е мисълта, че и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война, но щом една мисъл не се конкретизира, тя е просто празен звук.

По-различно по дух и оценка на ставащото от в “Прииждат, връщат се” е второто военно стихотворение “Нощ към Солун”. Малко по-различно, но по-различно все пак! Тук настроението е блажено-мечтателно или почти съвсем блажено-мечтателно, най-важното, според мене вероятно пропуснато като доминанта в заглавието от всички досегашни изследователи: Защо заглавието е с такъв предлог “ КЪМ”? Защо не “край, “пред”, “до”, “около”? Имал съм случаи, когато някой, в духа на днешното грубо комерсиално-материалистично-хедонистично време да възклва: “За какво е поезията? Тя нито храни, нито е нормална като живота!” И ето, тази на пръв поглед неправилна граматически и логически замяна на една дума, че то и второстепенна, нищо и никакъв предлог изцяло преобръща смисъла на другите две думи, нещо повече: променя смисъла на стихотворението и е първият неоспорим сигнал, че се е променила ЦЯЛАТА поезия на Димчо Дебелянов. Само поет може да направи това – с една малка думичка да промени света, па макар като начало и само своя собствен!
Още от първата строфа на “Нощ към Солун” става ясно, че творецът е променил отношението си към во!йните:

“Пак тъй жадувана нощта се върна
и с майчин шепот и милувки свежи
съзва на отдих морните войници
и жалбите им с кротък здрач замрежи.”

Както и в “Прииждат, връщат се” “жалбите им” /т.е. мъките им, страданията по близките им, останали в домовете, далече от фронтовата линия, по милите им дечица, по скърбящите майки, скрито скърбящите по мъжки бащи, по усмивката на стройната съседка, зад чийто дувар вече са може би надничали, изгората, нивите, които вече са изкласили, които са съдбата и животът им и които, макар и чужди, те виждат постоянно пред очите си/ са в полезрението на поета. Но ако в предното стихотворение, съчетани с “грубите им веселби” по-скоро са отблъснали чувствителното сърце на копривщенеца, то тук го умиляват, обезоръжават и той им отдава доброто от душата си. Най-доброто, защото какво е по-безспорно добро от свежите милувки на трогателно-шепотно-кротко-жадно обичаща майка? Никакво пиянство, хаос и насилие – душата на поета се е ОБЪРНАЛА КЪМ душите на своите събратя по етнос, но и вече очевидно по душевност, той улавя благочестивите интимности, усеща способността им към възвишена кротост – именно възвишена, защото става по време на кънтенето на убиващата война. И ако в “Прииждат, връщат се” “кротките елегии на Франси Жам”, са потребни само на него, казано по-пряко, ако нежността, изяществото, красотата той е себевиждал само в себе си, сега и з в е д н ъ ж кротостта като иманентно свойство на нежността и изяществото той вижда в сънищата им – там, където човек е сам със себе си, където е най-искрен и неподправен, най-спонтанен и изчистено ясен. Нощта носи естествена интимност не само защото вече не воюват, тя смалява земното, материалното пространство много често до няколко метра, материално виждана територия, в която ти си по-спокоен, по разтворен душевно, именно затова жадуваш за ласките на най-нежните за тебе същества. Войниците около него истински живеят – свежестта е един от най-ярките сигнали, че те не са примирени “към” смъртта, а жадуват да погълват блажените енергии на живота.
Поетът открива със скрито изумление, че войната не само не ни отдалечава от щастието, от радостта, от колосалните индивидуално и общочовешки туптящи реалности на битието, но и ни привързва към всички тях много по-силно и осезаемо, едно, защото човекът е семейно творение, неговият духовен климат, “кислородът” на душата му се вдишва от всички семейни връзки, установени вече от цивилизацията в нейната над 10 000 години продължителност, а войната, лишавайки го – за него не насила , не по принуда – но все таки, отделяща го//ги от тази животворна атмосфера, още по-нагледно и дръзко му показва тяхнята, сила, прелест, необходимост, благотворност. Но тук, в този стих несъмнено има и нещо друго – самите войници носят в себе си живота, всеки от тях е животът в неговата блага, майчинска, прекрасно-кротка светлина.
С една дума, поетът Димчо Дебелянов усеща живата им топлина, вливаща се и в него - започва да разбира и почти разбира, че тези “безименни” войници са негови братя.
По душевност, по стойности, принадлежащи на категорията “вечна красота”, накрая – по съдба, но не като сатанински усмихващо се кървава, а общожитейски мъдра.
Приликите в двете стихотворения се превръщат в разлики, а разликите в прилики, така, както капката живак може да умъртвява или излекува десетки хора, а това зависи само от свързването й с дуги вещества. Така се случва и с поета Димчо Дебелянов, същият човек, във взаимодействие с хората, с българските войници, във взаимопроникването си в//с тях се превръща от отпаднал, съкрушен, примирен квазидекадент в обичащ ги техен брат.
Следващите сцени са много интересни, макар че не войниците в случая поемат драговолно питиета, от които се опиянява душата и тялото, а самият лирически човек в дует с един друг негов интелектуален събрат преминават от трезвост в обратното й въодушевление. Наистина, по начало в казармата много се пие, за това има съвсем обективни обяснения. Особено много пият офицерите, каквито са двамата герои от творбата. Знае се, че много древни пълководци, много съвременни пълководци са давали алкохол на войниците си, за да бъдат колкото се може по-смели по време на битките. Знам от историята обаче, че никога в българската армия това не се е практикувало преди сражение. Освен това, много малка част от българите от памтивека пият, за да се напият. Ние консумираме алкохол с достойнство, тежко бавно, “балчик иши”, според един популярен израз, който означава точно това: продължително, малко нещо лениво, за да се изприкажем, за да излеем душата си, или поне оная част от нея, с която да трогнем другите около себе си. Трезвостта често пъти е студена, да мислиш и да слушаш само диктата на разума си не е лесно, то те стяга, особено когато си под смъртното напрежение на войната:

“ Но край огнището у нас отново
припламна жаждата неутолима –
да си възвърнем с виното и мрака
това, що властно ни денят отнима.

И загрубелите ръце не спряха
да пълнят чашите – налей! Наздраве! –
додето яснолик възторг в сърца ни
последен тъмен вопъл не сподави.

Поде се сплетен разговор, когато
отекват скъпи тайни гласовете
и в всеки девствен въздух на душата
сълза от светла скръб проляна свети.”

Цитатът е преднамерено дълъг, той може да послужи и за школски пример как Димчо Дебелянов макар и мъчително трудно, но осезаемо се разделя със символизма и се насочва към реализма, но моята цел е по-друга и тя е свързано с реда, дори с поредността на географските топоними, които съдържа стихотворението.
Ето го и него: Солун – Удово – Женева – Вардар – и пак Солун. Тези 12 реда са очевидно свързани с “Женева”, с тяхното “извън войната “. Това е съвсем така и никак дори не влиза в противоречие с това, което е цел на моята работа. Аз никога няма да помисля, да кажа, да напиша, че поетът, човекът, гражданинът Димчо Дебелянов е жадувал войната, че тя е неговата възжелана стихия, че иска да убива в името на собствена прослава, с една дума, че е войнолюбец. Но нито с един ред, нито с една дума дори в това стихотворение няма отхвърляне на нейната цел, на нейното дело, като тя – конкретно примерно, като битка за Солун е шепотно-тържествено благословена - особено, ако честно се прочете финалът на тази работа:


„Когато той задряма, аз възлязох
Духовният и творческият преврат се осъществява в този момент. Той е предхождан от редица процеси, но става точно тук.

на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки
за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун...”

Най-лошият въпрос, който може да бъде зададен в случая е кое от двете надделява? “Женева” или “Вардар”? Ще си позволя да твърдя, че надделяват и двете! Мисля, че нито Атанас Далчев, нито Владимир Василев, нито Христо Радевски разсъждават по този начин. Наистина последният пише, че: “През време на войната Дебелянов написва най-хубавите си стихотворения напълно в реалистичен дух.” Първо не е редно да се дава едностранна оценка, защото дори и “Един убит”, което е почти “напълно реалистично”, има остатъци от предишния Димчо, да не говорим за “Тиха победа”, в която има и моменти на мистицизъм, както правилно забелязва Владимир Василев. Това, което задължително трябва да се каже за всяко от военните стихотворения на автора, е, че той навсякъде остава верен на върховния си естетически и житейски принцип – “вечна красота”. Просто той отначало, по времето на първите дни на военните походи с душата си “напипва”, а по-късно малко по малко осъзнава, че неговият естетически идеал не противоречи на войната, която България, българският народ води. Войната не е стеснила духа на поета, както следва от това “напълно в реалистичен дух” на Христо Радевски, а е приземила възвишеното в земното, Homo estetikus не се е превърнал нито в Homo realis, още по-малко в Homo vulgaris , просто Нomo estetikus се е обогатил с Homo bulgaris,/ затова и тези стихове са най-българските, написани от Димчо Дебелянов.
Но той разбира вече в “Нощ към Солун”, че именно вечната красота не витае само в неговото Аз, а е и в народното дело, за което от София той тръгва не по национални, а по-скоро по лични морални мотиви. Първата голяма стъпка към “Солун” – към България е направена и не е необходимо да взриви себе си като атентатор-камикадзе, /само ще впиша в работата си, че именно българи са автори на един от първите в съвременната история “терористични актове - камикадзета”, като това става тъкмо в Солун, накъдето са отправили националната си енергия в онзи текущ момент и България, и самият автор/, не е необходимо да се отрича от своите “светли сълзи”, защото той и България могат да съсъществуват, а не да враждуват. Колко е хубаво, колко е прекрасно да си човек и да си българин едновременно... Сякаш Димчо Дебелянов е стигнал до гледната точка на Иван Вазов, когото съвсем категорично е отричал, както заради изхабеността на формата, в която е облечена поезията на “стария народен поет”, но и заради не неспособността, а нежеланието на сопотчанина да се самоизследва в търсенето на всичко свое в “Аз”-а си. Станало е нещо друго: новият Дебелянов е осъзнал ценното и безценното в позицията на Вазов, “погълнал” е енергията – а тя е несъмнено свързана с прекрасното и вечното – с която се сътворяват великолепни патетични творби, но не е изневерил на тънкия си усет за истинска и модерна поезия. Мога само да добавя, че в ръката му вече не стои прояден от киселините на самоанализа меч, а бляскав стоманеносребърен, с който ще може да разсече и своите вътрешни несъвършенства и вражия вихър пред Солун.
По време на война човек може да изпадне в състояние на пълно и безкритично свинство, да не допуска нищо да го тревожи или разтърсва, а двамата българи, почерпили се здравата в хижата, се насочват към “девствен въздух на душата”. Скъпите и най-скъпите тайни на двамата мъже са едновременно лични – “нявгашна любов в Женева”, “бурен и отвъргнат полет”, но и национални – “тъмнините на нощта вековна”, бликналия ден в тоз край неволен”.
Най-“странното” в случая и което доказва сменените места на “Аз”-а и другите, е начинът на разговор, дори ако щете силата,с която той се води. Докосването до българската земя, па макар и под чужда легитимност в момента е съвсем интимно тихо, а “девствените” им лични преживявания и спомени се споделят сред шумни наздравици, всичко тъмновопълно е променено в яснолик възторг, впрочем, широкоизвестна е максимата, че може би най-трайните и силни приятелства се начеват в казармата, още повече по време на война.
В самия завършек на това стихотворение стои необоримо доказателство за светлородения – и затова прекрасен, нов, всеобичащ България и нейните преизстрадали чеда – и затова свещен национализъм на поета-подпоручик Димчо Дебелянов. Как е станало това странно духовно прераждане – но съвсем не в неговия кармично-песимистичен смисъл – а като прерождение “В” България?
Наистина, както Младенецът все още не знае за Своята всечовешка Мисия, така и творецът – за първи път “проплакал” – излязъл от духовната утроба на Майката-Родина - все още не е извършил чудесата си, но ги предчувства, дава си мъжка и съвсем нелъжлива представа за тях, обгръща с обикналата си синовна прегръдка великите страдания в случая на своя “Отец” – Татковината си.
В Емилиянстаневия “Антихрист” има една разтърсваща душата сцена – една майка в безизходица отива да служи и слугува /казано житейски: се продава сама за няколко жълтици/ на своя болярин, за да спаси ДЕЦАТА си. Веднага след това писателят се самозапитва: “Как, кога стана така, че аз обикнах своя народ?”
И макар че самият аз съм абсолютен привърженик на мнението, че литературата е точна наука, /не в смисъла на натурализма, а в този на Достоевски, Томас Ман и грузинския писател Чебуа Амиреджиби/ смятам, че самото влюбване , зараждането на неговия туптеж, приемането на всичко, което разбираш, че ще последва, особено когато става въпрос за свещено-велико-клетия български народ, всичко това е една светла тайна, но явна и съкровена в душата ти и тъкмо затова необяснима на всеослушание.


Ако трябва да бъдем математически точни за времето и пространството, в което Дебелянов се променя от символист в реалист – то – мястото е пред Солун, а времето – тази нощ преди битката. Вече не Азът е Символът на символите, не – Азът е състрадал на петвековното, и тук даже десетвековното многомилионно българско страдание и тъкмо ТОВА страдание е ВЕЧЕ неговият нов Символ на символите. И тъй като То не е мистично, мъгляво, мечтание, спомен, заблуда, субективно, лично, СИМВОЛ, а е самият ЖИВОТ – копривщенецът, българинът Димчо Дебелянов заживява във и чрез своя народ, естествено, без да обезличи себе си, но откривайки и виждайки ЛИЦЕТО СИ в огледалото-олтар на ВСИЧКО, което е България – основателят й, певците й, нейните чудни и живи самодиви, разбира се, нейните грубости и падения, но най-важното – в
НЕЙНОТО СТРАДАНИЕ...
Ако ли той е истински хуманист, неговото място е в нейната конкретност, а тя в момента е свещената война за осовобождаването на децата й от мъченичеството на робството:

“Когато той задряма, аз възлязох,
на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки

за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун...”

Аз мисля, че именно едно велико страдание, устремено всецяло и чисто към щастието, е просветлението на човека, първоизворът на цивилизацията, хуманизмът, ако щете.
В тази нощ – към Солун, поетът осъзнава смисъла на делото, което сякаш в мъглявина е полусъзирал преди това, вижда съвършено ясно своето място в живота, в историята, във вечността. “Бликналия ден в тоз край неволен” е несъмнено по-достоен, по-важен, по-честен, по-хуманен факт отколкото “нявгашна любов в Женева” или “бурен и отвъргнат полет” дори да е именно твоят.
Няма съмнение, че Дебелянов съвсем не се самопринизява, дори само затова, че той вече се чувства, а и се определя като част от тази – българска сила – която посича с меча си Злото на страданието и робството, за толокова много хора, за толкова много братя, за толкова много българи... И от двата вражи вихъра, които носят едновременно и в съвкупността си смърт, макар другият да не е определен нравствено – “моят” вихър носи свобода и светлина – за мене той е справедлив, аз съм в него – ни казва поетът.
Но той не се самопринизява и за друго – неговият душевен свят и този на приятеля му са дълбоки и искрени, по своему благородни и чувствителни, изпълнени с любов, енергия, макар и прекършена, макар и в отдавнашна “далечна пролет”. Те са хора, чиято същност е съзвучна с “милосърдните среднощни сянки” – повече от християнски милосърдни за българските Божии души и в землянките – во!йните, и на довчерашните роби, а днес – свободни братя.
Да си припомним ли как гледаше на хората Дебелянов в “Спи градът”? Не бяха ли като че ли същите тези субекти-българи определени като “черните стени”, като “безшумните тъми”? Съвсем прав е Сава Василев, когато определя отношението на Дебелянов към хората от “Спи градът” така : “Тълпата, символ на безчувствеността, лекомислието, безнравствеността, на безразличието и порока е обитател на големия град.” Впрочем, нашето време е като че ли като в “Спи градът”, а така става винаги, когато отделният човек или обществото живеят без борба в името на светъл идеал...
Но там, “към” Солун, поетът е открил един жив, необходим, съществуващ в милиони други души идеал – и е дошло времето на великото Просветление, зародено от милосърдието към горчивото нещастие, към страдалото и страдащото битие-дух на България, към нейната история, ако щете, която, впрочем, той пред Солун също “прави”, от самия него, от неговите спящи в землянките братя зависи бъдещата съдба – “тъмнините на нощта вековна” , но – или “бликналия ден в тоз край неволен”.
Коя ли българска сълза – но несъмнено някъде в Македония – е превърнала поклонника на чужденеца Франси Жам в един от “най-българските” /но пак оставащ най-нежният, именно заради човешкото и българското си съчувствие към тази сълза/ поети? На някой побелял старец, дочакал в заника на дните си “българското”, което е достойнството и свободата? На някоя девица, която със седем ключа е заключвала крайпътния вратник, ужасена от кланетата през 1903 или 1913 година? На някое момчурляче, бъдещо юначе и войниче, което за пръв път може да пипне военна униформа не със страх, а с възхищение и радост? На някой български свещеник или учител, които носят в себе си “незаходимата светлина” на българщината, нашата великострадална българска доброта, останала такава въпреки грандиозните неволи и несправедливости, неполомили умовете, сърцата и душите ни? Сигурен съм в едно – тази чужда българска сълза се е сляла с една Дебелянова – и това прекрасно състрадалческо съединение е променило поета, запазвайки собствената му светлина и давайки му светлините на милионите!
И всичко това – без секунда да забравя, че може да загине, че “настръхналата бъдна среща” е всъщност тактически военни кроежи за изтребление. Но това е войната – и в историята на човечеството, винаги, за огромно съжаление на всеки разумен човек, но с разбирането от всеки мъдър – само така се решава съдбата на народите и държавите...

“Старият бивак” е третото в хронологията на военните стихотворения. Това е и по свидетелствата на съвременници, и по разказа на Дамян Калфов /на когото и е посветено/.
Когато замислях работата си, може би даже малко тайно от себе си се поспрях, исках някак-си да го попрескоча, да не се задълбавам в него, но веднага се усетих, че ще заприличам точно на онези изследователи, с които не се съгласявам, защото дърпат само към своята гледна точка, без да обхванат цялостно 6-те стихотворения, а пък отпадането на което и да е от тях, веднага води до противоположна оценка за всеобщия дух на фронтовия “цикъл”. Но така е често в живота – “Бостанджията иска дъжд, а керемидчията – слънце.”
Веднага ще кажа, че това стихотворение по никакъв начин не опровергава моята първоначална теза, особено защото трите последвали творби – “Тиха победа”, “Един убит” и “Сиротна песен” без съмнение я утвърждават.
Духът на тази творба копнее за светлина, за радости и щастие, за запазването на изживяната земна красота, за умилителен покой на сърцето:

“Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът – тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки – в тоя малък свят
бе намерил своя свят изгубен...”

Ако приложа разбраната от мене хитрост на “хуманистите” или поне тенденциозност да се търси само това, което съвпада с тезата на досегашните изследователи на Дебелянов, тези четири реда са точно това, което търся в това стихотворение. Наистина – България и там – при изворите на Струма, и тук – недалеко от устието си / някой интернационалист или “хуманист” би ме обвинил в шовинизъм, но историческа, а в случая и поетическа истина на Димчо е, че и двете земи са населени тогава преимуществено с етнически българи/ е единосъщна:

“Някога ний бяхме там отвъд –
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма, морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.”

Такава тя е и в родните места на бойците от Ихтиманско, което пък граничи с витошкото Самоковско и Софийско, наистина мястото, откъдето “започва” реката, откъдето идва там бистрата, а тук пред очите им разхлаждащата родна ведрина на течащата река. На автора пък природата и цялата атмосфера му напомня и за обичаната от него родна Копривщица, също част, и то каква паметна и достойно красива част от Отечеството!
Но не бива да се допуска играта с “римувани магьосничества” /по израза на Сава Василев/, “Старият бивак” е нееднопластова творба, точно както е ясна и поетически изчистена. Истинският талант не замъглява ясните неща на битието като Гео Милев , а “скривайки – открива” значението на образите - в чудесната логика на живота.
Безспорно е, че в това стихотворение Димчо гледа на света с други, “несимволистически” очи. За него всеки предмет е реален, всяко чувство на човек е ясно и живо. Ако си послужа с мисълта на Хегел, че “Най-богато е последно конкретното.”, то от прочита на творбата следва, че всичко земно е важно, че всяка частица от света е безпределно ценна. Впрочем, това е очевидно и от заглавието: “Старият бивак” е просто някакво пространство, напуснато от войниците, някакво временно убежище, където те са отседнали, но знаейки, че ще го напуснат. От гледна точка на вечността то е незначително, дори може да се каже, че е приблизително равно на нула, приблизително нищо, като се прибави и фактът, че вече е изоставено, следва, че е дори вече безполезно. Странно обаче – за поетическия човек, а и за всички, този напуснат кът е жив и прекрасен в съзнанието им, в чувствата им. Това ценене на дори микрокосмоса доказва, че поетът изцяло е отхвърлил “вечната красота” в смисъла си от “Спи градът”, където действителността е само “безшумните тъми” и “черните стени”. Тук, пред диханието на фронта, действителността е тъкмо обратното:

“Там сред плодната зеленина
на лъки от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.”

Но още по-солидно доказателство, че светът е съвсем изменен в съзнанието му, са последните четири реда от “Да се завърнеш в бащината къща”, написано само два месеца преди доброволческото му влизане в казармата:

“...аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...


О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!”

Да се върна пътьом и на друг елемент, подчертан по-рано в работата ми – “Старият бивак”е вече в онзи момент най-дългото по обем стихотворение на автора. Наистина важна е не дължината, а – стойността в нея, човек не живее дните си, а “делата” си, но това разпростиране във времето и пространството, този едва ли не белетристичен изказ, показът на нещата в строга последователност дори спрямо спомена, доказва, че Дебелянов се е превърнал вече не само в реалист, а в “акуратен” такъв. Неговата акуратност е не само към предметите, както забелязва правилно Далчев, но и към всяко духовно явление в живота, което може да бъде изказано и с многопластов символ. Тъкмо на това се дължи и по-значителният обем на работата му в случая.
Ако трябва да бъда честен, този вид реализъм ме впечатлява по-малко, отколкото даже и “полусимволизма” в “Прииждат, връщат се”, но разбирам прекрасно – на Димчо той е бил необходим, за да осъзнае докрай нещата за себе си “в себе си”, това и в Кантовия смисъл, но и в конкретно-историческия и конкретно-поетическия - за да може в поезията да си самоотговори на въпросите: Кой и какъв съм аз? Какъв съм в общността на другите, от които вече съм неразделна част? Какъв е светът, само и единствено чрез който съществувам? Какви са сега моите чувства в тази вечност, наречена България? Защо след като разбрах, че войната е свещена необходимост, ме вълнува красивото величие на природата? Как предметната реалност и човешката реалност интелектуално, нравствено и естетически ме//ни формират? Поетът се самонаблюдава вече не от себе си в себе си /макар че понякога несъзнателно го е правил, но само “секундно” и в предни творби/, а от себе си в света към себе си в себе си. Нещо повече, той си разрешава да оценява себе си и в “ние”, а и самите “тези” ние, не защото е изгубил индивидуалността си, а защото е въвлечен и в общата национална и “екипна” енергия, толкова чужди и дори противни му доскоро:

“Но един и в сън не чакан час
нашия притихнал сън разсече –
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден – тъй блед и тъй далече.”

По-изчистено казано, Дебелянов иска да се самоубеди, вглеждайки се във всичко в света, включително и в себе си, че наистина битието е тъкмо такова, каквото сега го открива, че вечната красота е навсякъде, където е България, където нещата съществуват:

“Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът – тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки – в тоя малък свят
бе намерил своя свят изгубен...”

“Всеки кът – тъй горестно възлюбен” съвсем буквално означава, че човек живее в материалния свят, че всяка частица от него е скъпоценна, че дори и най-малката такава частица е творителка и носителка на “вечната красота”, тоест че нейната безкрайност е немислима без земната, българската конкретност. Светът е конкретен и в това е неговата красота – възкликва възторжено-тихо поетът. Точно затова загубата на живота – превръщаща се в загуба на земната красота е нежелана, всяка прокоба на смъртта е страховита заплаха за “живеещата” вдъхновено естетика:

“/Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината./”

Тишината звъни именно с великото и прекрасно очакване за земния живот и това го разбират всички, не само доскоро самоотделилият се от тъкмо земния живот поет. Тъкмо така, наистина в унисон с природата, - в случая това изобщо не е трафаретен израз, а прозрение на изострените сетива-чувства-мисли-познание – духът на поета дълбоко се тревожи не за смъртта - не, а за “вечната красота” на живота:

“Близката долина лъха мрак
и дъждът скърбящ и тих, потраква

по палатките...”

Тук анжамбманът е дълбоко осмисленонеобходим – както миговете преминават един в друг и животът прелива от час към час, така и стиховете не се отделят чрез куплети-катрени, а самите те се “включват” в този непрекъсващ живот, вложени един-в друг чрез свой къс, участък, кът чрез непрекъсваема връзка. Така и кътовете преминават плавно един в друг, а остава красотата, впечатлението от нея, споменът за нея, но всичко това в “опредметения” и истински земен живот, който я и ражда-живее. Поетът несъмнено се убеждава, че той е “в” живота и неговият живот-свят най-интензивно-лично, но и непосредно свързано със съществуващото битие се нуждае-стреми към общение, към съкровената му мечта за нежност и красота, Азът иска вечната красота на конкретността, даже сърцето му се превръща в сърце-към света, а не в сърце-към себе си:

“...Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази нощ прилича

на едно сърце... Къде са те –
смелите ръце, гърди железни?
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха,
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха...”

Мога да добавя особено това, че смелите ръце и железните гърди са не само от Вазов и негови епигони цитати, а и личният отговор на поета на Ницше, когото той усилено чете, докато е на фронта. Свръхчовекът от “Тъй каза Заратустра” не е приет в онзи смисъл, в който го тълкуват примитивно възприемащите – например днес скинхедс, а тогава например Пенчо Славейков – а в духа на Човекобога, който е велик именно в съединението си със света. Именно такъв духовен водач на народа си пожелава да бъде и става Димчо Дебелянов в по-нататъшния си творчески път.

“Тиха победа”
е неосъзнато и не съвсем признато стихотворение от литературната критика в България. Всички без изключение подчертават “тиха”, а пропускат по-малко или изцяло “победа”, литературен факт, който е тежък камък в двора на “хуманистите”.
Аз анализирах творбата с лекота и несравнимо удоволствие, не заради или против литературната мода. Не, но разполагах с нещо: с една дума “Сезам”, с една отключваща дума-чувство, която ме постави направо в пещерните богатства на победоносната българска военна песен. В нейната пещера наистина е тихо, като в храм на българската душа, като пред недокоснат жертвеник, като в лоното на националната духовност, където всеки вик е светотатство. Но на величествения хълм над нея се веят бойни знамена, окървавени, но никога не запленени от врагове в тежките ни битки за национално освобождение, за запазването на най-святото нещо на един народ – неговото национално достойнство.
В тази творба Дебелянов е взел най-ценното от философията на Фридрихницшевата “Тъй каза Заратустра”: енергията, волята-дух на победата:

“Но няма мраз да заледи
топлик жадуващия кълн,
нито ще трепне пред беди
обуреваемият чълн.”

Наистина, колко странно – и логично същевременно – в “Спи градът” животът, светът, хората бяха :

“... тъмен край от скърби заледен...”,

а същите хора сега са добрословен от слънцето бликнал над земята зародиш и/или благоносен и стремящ се към висините растеж. Мразът /както беше в “Спи градът”/ не само не е страшен, могъщ и реално опасен, защото силата на най-най-важното небесно тяло, неговата всераждаща и всетоплеща енергия е отредена, принадлежи на нашето стремление, на нашия поход към светлината и свободата, всякакъв студ – лед, сняг и скреж ще се стопят от непреодолимата логика на волята за волен живот, за цъфтеж, за добруване на родното битие. Тук съмненията даже не са мислими, раздвоенията – даже не са допустими, слабостта – даже и не би могла да съществува. Устремът е непоколебим и неговата посока е единствено възможно-вярната, защото, както житото расте нагоре, така и жаждата за бъдност на българското движение е към възвисяване. Към възвишеното с последната и вечна решителност-убеденост.
Тук и самите редове на творбата са кратки, стегнати, събрани, концентрирани, компактни – само от по 8 срички, а и кръстосаните, но само мъжки рими ! - чрез всичко в това стихотворение, дори и чрез самата форма се налага войнският устрем, целеустременост, строгата, хармонична и велика установеност на действията. Освен многопластовият символ, вложен в “жадуващия кълн” - като най-реалния земен живот-хляб-“предмет”, но и като митологема не само от Новия завет - образът е така осезаем и опредметен, че мисълта ни дори “забелязва” невидимото “преплитане” на реалността и най-“отвлечените”, най-“абстрактни” и най-“сложни” човешки идеи, което е накарало и Владимир Василев да потърси любимата му “мистичност”, а нововиждащият света Дебелянов е замислял съвсем друго – да покаже как възвишеното и небесното като идея заживява именно възвишено и прекрасно в земното битие, даже и в земята конкретно – именно от там израства кълна, но който се движи към слънцето - така и духът на Дебелянов, носещ “вечната красота” се слива със земята, която е единственият “всеобщ” предмет /но различен във философски смисъл от схващанията на Далчев/ – именно тя ражда човека и е условието за неговата божественост чрез осъзнаването на нетленното. При това става въпрос за най-конкретното нещо – земята, която е българска и заради която – чрез българите, които живеят връз, чрез и от нея – е целият този земно-възвишен устрем-поход, казано с една дума – съвършено ясна, но и заради същността си колосална по напрежение – ВОЙНА!
Тук всички реплики на инерционните хуманисти катастрофират – поетическият човек е жив участник и с оръжието си, и с перото си – като именно двете образуват и осъществяват войнския му български дух, който е и същевременно и лично, индивидуално негов – “към” победата във войната, той е убеден участник “към” постигането на нейната цел – освобождаването на българските земи . В този момент няма ясното географско назоваване – “към Солун”, но, не за да задоволи любителите на “изтънчената” и величествена философия, а за да обясни земната, която е най-възвишената философия, защото е истинска, творецът се насочва и “към” висшия разум, към философията, ако щете. Всичко – и земно, и философско – го убеждават, че се движи във вярната посока, че крачи по верния път. Всъщност, посоката е невидима, но е ясна: земя//небе, Земно//Възвишено, Аз//Ние, като ние може да бъде според поета само едно-единствено нещо – България и нищо друго, защото той в името на България воюва с онова, което иска да я зароби, подчини, премахне. Именно затова е необходима върховна по всички стойности енергия и нейният устрем – Земята на България, чрез която живеят нейните хора – нейната субстанция – иска тази енергия, а провидялият истината поет, който е също част от нейната субстанция и който също би изчезнал без нея – е върховно вдъхновен от предоставеното му от съдбата щастие – да даде живота си, за да съществува субстанцията, без която той е истински мъртъв. Тъкмо Земята и майка българска, ражда и “Кълна”, казано с по-ясна дума – Живота, тъкмо на България, затова нейните кълнове-деца-войни имат само един изход, ако искат те и земята им, която всъщност са Те – да я защитят.
Различното отношение на Димчо към Земята в “Тиха победа” и “Прииждат, връщат се” е съвсем очевидно:

“...под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,...”
/”Прииждат, връщат се”/

и

“Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват.

- Ти наш си, наш си, твоят дял
е дълг на хрупкавия злак –
земята-майка опознал,
при нея да се върне пак.
/”Тиха победа”/

В по-ранната творба – според автора - земята нещо не съвсем се “снажда” с войниците, даже със стъпките им, които следва да й са познати, и макар че “сякаш” звъни, дори нейните собствени чеда, не са й достатъчно близки. В по-късната работа обаче, хармонията е “надминала” сама себе си – земята вече не е някаква почва, прашна пътека или разстояние за преминаване от пункт до пункт, а освен, че е път, в който духът на поета е и влюбен, земята вече е “променила” обема си – от видим “предмет се е превърнала и във видима, и в невидима, в “недра”, които трябва да се прозрят поради своята практическа неизбродимост и незримост, но които са реално присъстващи.
Земята българска -
Земята вече е носителка на националния дух, който именно до вечността и безкрайността е разширил нейните селения, нейните стойности, нейното време и нейното пространство, този дух е ЦЯЛАТА история на България – не само на някакъв незначителен или дори значителен интелигент, земята е всъщност историята-мъже, историята-жени, историята-герои, историята-живи, историята-мъртви, но чрез нея живи като духове, като извършеност в нея – в нейните недра. Нейната площ обаче е и конкретната българска площ-територия – легитимно българска или под чужд диктат, а силата на този дух-земя, дух-майка, дух-ние, дух-аз е в ръцете на живите й войни - в силата на техните оръжия - които именно затова няма да трепнат, да се предадат, да се провалят – иначе загубват себе си, или поне нещо свещено от себе си, което ще ги превърне в анти-синове – в нищо за нея, което като реална субстанция означава – в нищо за себе си – тоест в небитие или просто в смърт.
Именно чрез тези редове, свързани със земята като конкретност-вечност, може вече пълно да разберем и осъзнатото от поетическия човек в “Старият бивак” – внимателното съзерцание и чувство-премисляне на един кът от България е помогнало на един самотен, но зрящ дух да открие своята диалектическа противоположност, без която не може да съществува, както мъжът – без жената, плюсът – без минусът, прекрасното – без отрицанието си, даже и в компютрите е така: единицата – без “нулата”. Духът не може без земята, както е вярно и другото – земята е нищо без духа, тя е “Без” име, без живот, без висше предназначение, ако щете и без достойнство.
Земята има нужда от светлина и от любов, от светлината на любовта и от “любовта” на светлината – иначе става пустиня или безжизнен ледник, а в настоящия български случай – се загрозява и затлачва от безотговорни отпадъци.
Ако трябва да анализираме в достатъчна пълнота реда:

“Че светли тайни дух прозря...”

и то дори сам за себе си, без да повтаряме примерно стила на Хегел във философията или на Юго в белетристиката, няма да ни стигнат обемите и на две дипломни работи. Казано накратко – Димчо Дебелянов е разбрал смисъла на човешкия живот, всички най-важни възвишени ценности на битието и духа. Възражението, че “светли” не е “светлите”, тоест, че колкото и велики тайни да е познал поетът не е разбрал всичките, е според мене невярно, защото ако беше твърдял, че е осъзнал всичко, щеше да предизвика най-малкото присмех или заради “самохвалството” си – недоверие и така да отдалечи мнозина от себе си. “Тоя път” обаче, който е съвсем земен при това, / абсолютно доказателство, че Тончо Жечев не е прав за християнския характер на военните му стихове, защото пътят на Христос е небесен, сам Спасителят казва: “Моето царство не е от тоя свят!”/ вече не само е разбран, видян и мислено извървян, но и обикнат.
Впрочем, неприемането на пътя на Бога /от Библията/, приемането му като неистина,/ както съвсем точно отбелязва Владимир Атанасов/ се доказва от местоимението “тоя”, защото по него го зоват не ангели небесни, християнско смирение или молитви, а властните земни недра –
Земните недра – земята българска.
При това – те го и “мамят”, нещо, което е грях, заради което човекът Димчо Дебелянов би следвало да се пържи в ада или поне в чистилището до Второто пришествие. Тук “мамят” никак не е случайно, защото Богочовекът в земния български поет, за да запази светлата висота на постигнатия си в ума, сърцето си и делата си живот, не е искал пряко и грубо да “богохулства” срещу доскорошния си Бог. Тоя Бог не е монотеистичен, не е един, отправеното към поетическия човек: “наш си” откъм земните недра е сякаш някакъв езически Бог-Богове. Но “мамят” съвсем не осквернява и не принизява духа на твореца-войн, защото той е прозрял “светли тайни” и те са пределно ясни, почтени и чудесни неща – свобода, сила, знание, достойнство, воля – всичко това свързано с недрата на родната земя, на майка-България.
Дебелянов е бил наясно, че няма да бъде съвсем разбран, /като същевременно е осъзнавал, че ако пише “опростено”, ще ограби себе си естетически и философски, което значи, че ще ощети част от мъдростта на България/ но на него му е стигало да бъде разбран за времето си поне в “първи план” от многопластовото си внушение – българите да обикнат сегашния път на Отечеството, /стихотворението е било публикувано тъкмо в списание “Отечество”/ да не се колебаят и двоумят, а да дадат всичко от себе си, цялата си енергия и любов, за да се спечели войната. Заедно с това, осъзнавайки, че самовъзвеличаването по какъвто и да е начин е тъкмо възползване от величието и светостта на България, не си е разрешил да пише в стила на Вазов и Кирил Христов, написано съвсем ясно, не е можел да каже: “Вижте какъв смел войник съм аз, бъдете и вие като мене.” /И това е един от куриозите на саможертвата – Димчо е бил на фронта и въпреки че е можело почти във всеки миг да загине, е по-“естествено” да кажат за него – “Той се показва.”, докато за някой поет в тила, това не би могло да се изтъкне./
Това съвсем ясно проличава в катрена:

“- Дойди, но с подвиг увенчай
ти свойта бренна суета
и нека бъде твоят край
една усмихната мечта!”

Ако се върнем към реда:

“...обуреваемият чълн.”,

повечето от нас няма да разберат точното значение на образа, който пак е и предмет, и символ едновременно. Наистина, всеки ще усети чувството и ще почувства в някаква степен смисъла, но самото непознаване на думата “чълн”, ще накара мнозина, без да се замислят надълбоко да продължат “смело” нататък. “Чулн” означава лодка и го има във всеки тълковен речник, а някой читател може и по такъв начин да възприеме “термина”. Но всъщност “чълн”, което липсва в повечето словесно-разяснителни пособия, идва от “чълно”, тоест челно, а обуреваемо чело може да има, само ако то е високо, гордо, достолепно и смело, ако не се “крие в храстите” или зад гърба на другите. Смело изправената глава на поетовия войник не се страхува от виелиците на времето, зад нейния лоб е и мъдроста, и мъжеството, и волята да издържи на всяка буря, както и на конкретната – войната.
Освен това “чълн” означава и “върхар”, а в конкретния случай – устременият към небето – към победата в Световната, но българската за нашия народ война, да не забравяме, че и подпоручик Дебелянов е бил начело – на върха на атаките на едно “растящо” българско “дърво” – устремено срещу врага военно подразделение. “Поезия и истина”, а още повече истина и поезия.
Тъкмо затова битките са “осимволени” в образа на буря, заредена с милиони волтове човешка енергия, чиито светкавици могат да потърсят смъртопроводните си гръмоотводи върху всяко българско чело:

“Вървим под тежките крила
на буреносна, мощна бран
и върху хиляди чела
чер /1/ жъртвен кръст е начертан.”

Разбира се, идващият след това стих отхвърля и най-малкия страх, защото носи в себе си оптимистичната и народолюбива философия на национализма и в духовен, и в житейски план, но “жъртвеният кръст” е доказателство, че Дебелянов възприема войната не в нейната поетична парадност, както е понякога при Кирил Христов и дори при Вазов, а като свръхсериозна работа, която трябва да се извърши не лековато, а с уверена мъдрост, с тежест и национална отговорност. От една страна – да умреш в свещена битка за Родината е най-върховното мъжко щастие, но от друга – не може да вървиш към врага с приповдигнато възторжено лекомислие. Даже и смъртта, ако е належаща, трябва да се “изживее” не като маниерен катаклизъм, като фриволна хвъркаща напосоки приумица, а с и в обмисления боен ред на военния народен колектив, който също лети, но с цялата мощ на националната енергия, тъкмо това и означава изразът:

“Вървим под тежките крила
на буреносна, мощна бран...”

Думата “бран” е подбрана не само като кратка и вписваща се в евфониката и стегнатостта на стиха, а и за своята стародавност, а оттам и гордо-трагична тържественост, с която войната се превръща в прастар, от памтивека традиционен ритуал, /точно и това, и в буквален, и във висш духовен смисъл носят “земните недра” – в тях са и костите, и хляба, и мъдростта, и красотата, и самобитността, и любовта на България/ нерелигиозен християнски, но религиозен национално. Встъпването в сражение е не молитвено смирение, а мъжествена непримиримост, която всъщност е и национален подвиг.
Освен това, пишейки за величието именно на родното, интелектуален дълг на автора е бил да го сравни, но без да го приравнява по никакъв начин с някакъв чужд пример. И без да са епигонски, във философско-поетическия стил на Ницше от “Тъй каза Заратустра” са редовете:

“Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.”

Интелектуалният и естетическият възторг на Дебелянов-българина тук е достигнал най-високата си точка на щастие. То е дълбоко лично, защото е достоен син на майка си, която плете тържествено-нежните венци на най-висшата слава. И ако в “Да се завърнеш в бащината къща” същият човек възкликва:

“О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!”

то “слънчевите долини” са новонамереният, а всъщност – загубеният рай. Тези “венци” изплетени от най-милата, най-близката, най-благословената – майчината ръка – са на висшата слава. При това майката е в “кротък унес”, значи тя в момента е спокойна, въпреки че нейните деца умират на фронта? Точно обратното, тя е спокойна, защото те воюват на фронта! Затова поведението и съдбата на Дебелянов изглеждат парадоксални за Тончо Жечев, защото днешното ни съзнание не познава истинската мъжка смелост и доблест, да не говорим за войнската смелост... Точно такива картини има и в “Тъй каза Заратустра”, но тук долините са чисто български, защото синът на Майка-България е Синът, който я спасява, отивайки на своята конкретна земна Голгота, отивайки на подвиг, без да звънят помпозни фанфари, както водевилно и като злосрамен навик става в най-днешната ни история.
Когато запитали Васил Левски защо прави всичко това, защо върши своето смъртно опасно дело, какво иска да спечели, той отговорил просто и ясно, тоест гениално:
- За висша слава.
Димчо Дебелянов е осъзнал тази висша слава именно на фронта и затова тъкмо там той е така “странно” щастлив и спокоен, а Духът му несъмнено се чувства /като/ в Рая. Това е станало, защото е постигнал в сърцето си национализмът, който е всички висши цели на Родината. Затова цялото фронтово пространство за него е Пътят към слънчевия рай, който е целта на земния живот на човека, на всичките му усилия, работа, воля, готовност, мъдрост, дълг, призвание. Тъкмо затова, одареният от великото щастие да е Син на Родината си, възкликва:

“Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг. –

Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!...”

Тези финални редове на “Тиха победа” показват и земното и възвишеното, тъкмо този синтез е търсил съзнателно творецът в тях. “Родни сенки” означава и досегашните поробени, за които слънцето на Българската свобода не е светело, макар че езикът, на който говорят е тъкмо български. Тези хора от злочеста Македония или Тракия посрещат всъщност и кръвните си брат и син, които влизат с армейските части във всяко българско селище, а етнически практически всяко освобождавано населено място е било българско. Майчините сълзи са били конкретни, солени, но благородно щастливи сълзи, които текат и по “обуреваемите” чела на чедата им. От друга страна, тези “родни сенки” са тъкмо сенки – духове от миналото, заровени с нетленността си в земните недра на майката-родина, тяхната реч е и тази, на която са говорили и създали свещената славянобългарска азбука солунските братя Константин и Методий, хиляди, милиони българи живели преди това – ТУК, на тази земя.
Както казах при анализа на “Нощ към Солун”, силата на поезията понякога може да се съсредоточи и само в една дума. Подобен момент се забелязваше и в “Спи градът” – двузначността на думата “край” означаваше и страната, мястото, където се намираш – но и финал, свършек, смърт, прекъсване на живота – духовно и//или физически. Съвсем противоположен е смисълът в наречието – едно второстепенно от граматическа стойност словце – “най-подир” в стиховете:

“...след много бури най-подир/к.м. – Д.К./
намира своя роден бряг. – “

Тук “най-подир” също има смисълът на край, на окончателност, на пълна завършеност във времето, нещо в живота на твореца е приключило. Очевидно е, че то е свършило след страшни, сурови и безмилостни сблъсъци и перипетии благополучно, сполучливо, като “новото” състояние е вече трайно и то на съвсем твърда, здрава почва. Пътешествието с “кораба на индивидуализма”, колкото и модерен да “изглежда” той, е привършило и лирическият герой, който в случая по думите на самия поет се е слял с човека и война, подпоручик Димчо Дебелянов е АБСОЛЮТНО удовлетворен – тъкмо това е смисълът на най-подир. Без да казва официозно тържествено: “Аз съм вече българин, да живее велика България!” и пр., с това наречие НОВИЯТ творец кротко признава досегашната си вина, заблуди, грешки, грехове, падения, пропадания и – встъпва в духовното, но и не по-малко важно - в кръвно-физическото лоно на РОДНОТО. Точно тази превъзходна степен на “накрая” – “най-подир”, при това казана съвсем с ГЛАСА на народа, не поради “простонародната” диалектна форма на наречието, а поради “духовния” звук-звън, който кънти от него, означава, че промяната, окончателната промяна не само е настъпила, но е и търсена, и осъзната като резултат. Ето как само една дума в поезията “показва” цял един нов живот – за Дебелянов, както духовен, така и физически, реален. Димчо, който преди военните си стихове е владеел само външната, подражаемата виртуозност на словото, сега е намерил неговата жива сила – самата поезия, тя-той дори с една само дума е самият живот в негово величествено проявление-промяна – сливане с народа – сливане с вечността.
Нека да възкликнем тихо: “Да живее поезията!” Така “тихо”, най-подир войнът-творец провъзгласява самозавръщането си при корена, при кръвта, която не става вода, защото животът за човека е в движението на кръвта, оттласквана от сърцето до всяка клетка – така и народният дух-сърце, “оживява” и оросява-обича всяка своя родна клетка – всеки българин.
Що се отнася до самия поет – до самия човек Димчо Дебелянов, той се влива в Родината си, “намира своя роден бряг”, както сам се е изразил. По-интересно е другото – за кого е подчертал, че преди това е бил “странникът недраг”? Моето категорично мнение е, че най-малко го е направил за себе си, за свое успокоение или за да се осъди, самосъжали, оправдае или каквото и да е. Тази творба той бърза да изпрати в списание “Отечество”, за да се прочете от повече негови съвременници – и интелигенти, и обикновени хора. Направил го е не от суета, той се самоотрича свещено от всякакво себелюбие и в това тъкмо стихотворение. Макар че изобщо не е бил “авторитет” тогава, както за националното “литературно-критично” мнение, така и за повечето пишещи и четящи поезия, подпоручикът-поет се е надявал посланията му да станат ОТКРОВЕНИЕ за негови съвременници, те да осъзнаят как се отрича от досегашните си интелигентски заблуди, моди, влияния и се посвещава на България и нейния Рай.
Но усещам, че тази творба е послание и за нас, съвременните българи, особено за тези, които се назовават сами или ги назовават “интелектуалци” или интелигенти, за да задвижи в обратна на чуждопоклонството, блюдолизството или слагачеството посока незрелите им, непиещите им от българските земни недра – от духовната история-вечност на България – мисли, сърца, души.
“Победните знамена” не са само военни, макар че това е конкретно най-важното, духовно най-същественото е, че знамената на българският дух трябва да побеждават, да са горди и достойни, да са велики!
Наистина, още в началото на стихотворението е казано:

“Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик
и сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик.”

Поетът-човек от “Спи градът” се отнасяше с хората като към “черните стени” или “безшумните тъми”, а тук се сродява и с “малкия” дори? Но логиката на Съединението с България , СЪЕДИНЕНИЕТО, КОЕТО ПРАВИ СИЛАТА! е друга – това е логиката на любовта, сътрудничеството, великодушието – на народолюбието, което придобива именно във върховни моменти – а най-върховна като момент е националноосвободителната война – своята закалка, своя апотеоз, своята ВИСША СЛАВА. Славата не може да е истинска, ако не се слееш с народа си, ако не приемеш всичките му плюсове и минуси, ако дори минусите не превърнеш в оръжие на Освобождението. Към “малкия” в “Тиха победа” Дебелянов-поетът, Дебелянов-човекът, Дебелянов-българинът изпитва братско-бащинска топлота, всеопрощающа любов-радост, любов-увереност, че могат да са заедно, да бъдат общата сила на националния “кълн” на свободата, на прославата на всенародната субстанция – Земята българска. Тук думата вярност е ясна, но и разтърсваща – обратното е предателството – най-черното и зловещо престъпление, означавано така и от Христос, и от Данте, и от Вазов, и от Достоевски, и от Ботев, и от Емилиян Станев.
Тези, които не са на фронта, е скритото обвинение на Димчо чрез понятието “вярност” – не са достойни за нея, ще останат извън нейното слънчево щастие, извън славата и вечността. Трябва да станеш малък и ще станеш велик, е и тайният “код” на четиристишието. Но сроденият с нейното дело е обречен на “слънчевите” венци на майчината – на всенародната любов и признание. /Тук не върви да се сложат лаврови, защото нещата са родни, нашенски./
Всичко в “Тиха победа” трепти не в райска или небесна хармония, не в измислена или привнесена от “влияния” красота – в това стихотворение Духът е във велико и умонепостижимо блаженство, той се е слял със светоста на майката-земя и “странникът недраг” станал българин – е станал съвършен.
Тъкмо затова поетът пише “странния” стих:

“Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.”

Забележете – земната любов идва откъм земята , не откъм звездното небе, тъкмо отвоюваната, постигнатата, реалната земна любов, която идва от недрата на земята – от прекрасното в националния дух – “струи над мен” – възвисява към вечността, към великото прекрасно облагороденият поет. Неговият дух полита като чисти, звездносветли, струи-лъчи към космичната безкрайност – към вечността – към безсмъртието. Потънал в лоното на светата родина-земя, той е станал част от Нетленното велико пространство на свръхвремето. Не в себе си, а в националната духовност той е постигнал Радостта, Просветлението, Вечния живот. Подпоручик Димчо Дебелянов – един от безсмъртните българи.
И така, прочитайки открай докрай “Тиха победа”, потъвайки в нейните повече от божествени – в българските й селения – ние разбираме защо са толкова “дълги” по размер военните творби на твореца спрямо довоенните. Даже си мисля – колко още неща не са изказани за анализираната творба, но е невъзможно да се каже всичко. Всеки следващ изследовател, само ако обаче трьгне по верния път на национализма в тази поетична работа, ще може да изпълни голямата задача на литературната критика – да каже истината за автора и неговото творчество.

А СЕГА – МОЯТА ИЗНЕНАДА! СЕДМОТО военно стихотворение на Димчо. Наистина, те са само 6, макар че не един набор на война твърди, че на фронта са написани 13, но останалите 7 някъде във вихъра са се загубили. Не, не съм намерил някое от тях, а едно, писано години преди 1916 година. Ето го:

СЪНЯТ НА ГЕРОЯ

“ Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вече!рний ве!трец разпиле!,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.

И той задряма в миг и засънува
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:

- Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв –
за отмъщен/ь/е роден край зове те,
пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш – загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот.

Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне – но за миг откри
очи – в небето грееше денница
и сипваха се румени зари.

Тръбите пак тревога затръбиха...
И стана бодър, и в ужасний бой
падна, на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой.”

Това е работа от 1913 година, запазена от роднините на Дебелянов, като той самият не я е давал за печатане. Автентичността на творбата потвърждава и Тихомир Геров, който цитира самият Дебелянов, че пише точно такава история, но тя излиза едва през 1917 година във вестник “Литературно ехо”,брой 18 от 28.ХІІ, така че наистина е в някаква степен “военно” стихотворение. В пълен противовес на мнението на Олга Дейкова са очевидни всякакви слабости на “Сънят на героя”, нещо, писано при “нормални” според нея условия – в мирно време. В сравнение с “Тиха победа”, една уникална, брилянтна “изработка - “мирната работа”е дело, да си го кажем, на неподготвен автор.
Всъщност, имам идеята – живот и здраве, па и средства, тези 7 стихотворения, с подходящ предговор да излязат като самостоятелна стихосбирка . Разбира се, “Сънят на героя” е тъй далеко от дълбочината и величието на останалите 6 военни творби, колкото макет на Айфеловата кула от самата нея.
Но безспорно ценното в “макета” са декларираните от автора идеи, които обаче така пряко и поетически неумело изказани, заприличват на лозунги от близкото минало и депутатски речи от настоящето. Все пак, мотивът за майката е “проектиран”, ясно е, че Димчо не само, че не е противник на войната, а съчувства на българските войни, “духом” е с тях и с техните въжделения за освобождаването на робските земи. Пак подчертавам, работата е схематична, неизживяна, но възторгът на твореца от подвига на героя е несъмнен, искрен, спонтанен, човешки и очевидно – национален. Набелязан е и проблемът за устрема и волята, за националната чест, за важността на войнското оръжие – все неща “изживяни” и затова истински плътни в “истинските” му военни творби.
Много интересен и импозантен за съвременния читател е възгледът на предвоенния Дебелянов за отмъщението, наречен с народно-диалектното “отмъщене”, използвано и – редно е да се признае - за да се нагласи ритмиката. Никакво съмнение не може да има, че брадатият копривщенец не изпитва “топли” чувства към мъчителите на България.
Съвършено очевидно е и схващането за вечната слава, като принадлежаща на народния дух, който знае що е признателност към подвига, към саможертвата на младостта.
Съжаление към врага на фронта няма никакво.
Тъкмо това е най-важното – Димчо Дебелянов иска да бъде войн, войник на България, тя му е скъпа, тупти в нежното му, но тъкмо затова истински мъжко сърце, способно на чудно, филигранно изящество – и на юначна духовна твърдост. За него е съвършено ясно, че да воюваш за България е свещено равнозначно на герой.

Пристъпвам към анализа на “Един убит” с лека усмивка. Както и твърде притеснен. Първата особеност на стихотворението е рядко използваното от автора римуване на 1-и с четвърти и 2-и с трети стих, тоест не най-честото абаб, а рядкото абба. Освен това, дължината на редовете е почти най-кратката от всичките му досегашни стихове – 7+8+8+7 срички в катрен – колко стеснени, за да се изкажат в тях сложни философски внушения!? Но вече майстор не само на стиха, а и овладял съвършения арсенал на човешкото познание, Дебелянов съумява в тези тесни “рамки” на съвсем “притегнатия по войнишки” стих да каже КАКВО Е ВОЙНАТА, опирайки се не само на постоянно присъстващата в походното му сандъче “Тъй каза Заратустра”, /колкото и да не е била случайно подбрана, той е можел да вземе например поезията на Ботев или “Бесове” на Достоевски и те биха му свършили същата, че и повече работа/ а и на живата действителност, на народния опит и мъдрост, на осенилия го “свише”, тоест откъм духовните недра на майка-България национализъм. Ясно е от спомените на съвременниците му, макар и признато полугласно, че той е виждал смъртта във формата на убийство със собствените си очи – като не само край него са убивали или са били убивани, но и самият той не само че е стрелял по врага, но и със сигурност е убивал. Аз веднага искам да подчертая – категорично заявявам, че макар че е убивал, нашият национален поет в никакъв случай не е убиец.
Той не е убиец не само поради духовно устройство, поради човешки нежния си и благороден характер, а и поради същността на самата война. Ако за неговите вряли-кипяли подчинени му войници убиването вече се е било превърнало едва ли не в професия – те са били “приземили” често пъти много повече вражески войници, отколкото ниви са били изорали през войните от 1912 до 1916 години, с “малки прекъсвания”, то за техния командир проблемът за смъртта е бил най-сложен интелектуален и етичен възел, който той не е могъл да отмине “ей така”, защото съзнанието му е жадувало съвършенство, а във върховното продължаващо време на неговото постигане, обновеният творец е жадувал и се е борил ежеминутно това съвършенство, тази блажена духовно-земна /а тя може да е само такава/ хармония - да продължи и да продължава.
Но как да стане това? От една страна са свещените сълзи на България - нейните чеда, които извън съмнение са най-висшата земна, а следователно и небесно-духовна ценност във Вселената, а от друга – живи хора, които убиваш, наистина врагове, но със същото тяло, сърце, душа – братя твои, както пише в Евангелието, което не е решаващо вече за него – Димчо, но които той вижда отдалече в окулярите на своя бинокъл, като останали без оръжия и препаски военнопленници отблизо, но най-често – като фучащи куршуми или свистящи снаряди – около самия себе си.
Да не говорим, че сега той се прицелва//в него се целят вече не нашите така или иначе вековни противници – турците и гърците-византийци, а просветените синове на ВЕЛИКА, наистина великата и свободолюбива Франция, която го е възпитавала душевно не само със светлото си преклонение към ПРЕКРАСНОТО – изящното, филигранното, нежното, съкровеното, кроткото, чудесното, хармоничното, върховнозвънтящото, бисерноефирното... – а и страната на вечно движещата се към СВОБОДА И СПРАВЕДЛИВОСТ цивилизация от Запада, родила просветители, мислители, учени, герои... Не само стихотворението “Един убит” показва колко интензивни и напрегнати са били вътрешните му “разсъждения” по проблема, а и приятелите му от фронта, казват, че той е разсъждавал на глас за френските войници, които за него са били по-различни от останалите /макар че всички хора са равни по рождение, което е и фино показано в стиха/. Самият, конкретният повод за написването на стихотворението е бил тъкмо видян, / недоказано се твърди, че самият Дебелянов го е застрелял в далечна престрелка/ френски войник и то ведно с намерено в него писмо, напръскано от собствената му кръв. Да не припомням, че тръгвайки на война, авторовият свят отново се съединява духовно с един французин – Франси Жам, който не само му е духовен брат, но и чиито съкровени чувства и мисли са така силно съ-съзвучни с неговите – на Димчо.
Нещо конкретно повече – Димчо – поетът и човекът - е вдигнал писмото и извършвайки несъзнателно духовно мародерство го е прочел и така е надникнал в най-интимните тайни на младия чужденец. Това всъщност е толкова странно – сякаш, убивайки го, той е завоювал и вече притежава духа му, неприкосновеното му вътрешно пространство, светаята светих на личността. И макар че тази естетическа римуваност е най-пречистено-разсъдъчната в цялото творчество на поета – в момента на незаконното духовно проникване в “чуждия” човек, авторът се разтърсва от вълнение:

“И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.”

Защото не само белите/капковочервени листи трептят от така чудесното природобожествено дарение – галещият телата и чувствата стоплящ вятър, но и сърцето на поета затрептява, като че ли във върховен жив-послесмъртен едновременен такт със сърцето на убития. Само прозаичнобезразличната сивота на земята – чужда за чужденеца и за миг почувствана неблизка от поета е безмълвна и неподвижна, сякаш мъртвият все още не е “влязъл” в нея, макар да е “землисто”побледнял.
И ако Яворов е живял във Франция, Дебелянов по социално-финансови причини не е можел и да мечтае да припари натам, а ето – първата му най-близка среща с “действителното” френско е така неуютна и странна – тя е с жив, чрез сърдечната история на писмото му, но и със “съвсем” мъртъв французин. Как ли нежният блян на поета е сънувал-съзерцавал своето появяване в любимата му чужда страна? Сигурно различно, но на практика се оказва, че той дори не може да разговаря, не може дори да се погледнат с младия човек, представител на такава славна култура!
Макар че:

“Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.”

Странно ли е, че в “живите от враговете” има и “мъртвите от враговете”, тоест убитите от нас, което включва и граматически и военнопрактически от “мене”, защото той- авторът е издавал команди, насочвал е огъня и преминалата успешна атака, участник е в тази смъртоносна жътва. Но още от първия стегнат катрен на творбата, който носи и победоносния войнски ритъм-дух на настъплението – не чувствате ли, че чувствата на поета-командир са противоречиви, най-малкото? Не само заради изказаното върховно и неотменимо единство с българските войни от “Тиха победа”, /да приемем, че всяко стихотворение е писано “само за себе си”, само за да изкаже “собствения си свят”, макар че след “Тиха победа” това логически е невъзможно/ но и самите първи редове на “Един убит” показват: поетът скромно, но несъмнено е самовъзхитен от нашата военна победа – казано по войнишки, по народному: видели сме дупките на подметките им, гърбовете им, застаналите в хоризонтално положение наметки / по образец от Захари Стоянов/, защото сме ги “помели” с вдъхновената ни//си войнска сила. Тук не става обаче въпрос за евтина и от “втора ръка” подигравка, шега или закачка, макар че колкото и да е била кървава Първата световна, а и всяка война, шегите и пиперливите задявания с врага са неизменна част от фронтовия бит. Да, именно така е, на война истинският войн и се страхува, но и се шегува, не губи чувството си за хумор и защото е полезно – да се самободриш и да ободриш бойните си другари-братя по кръв, от чиято смелост и моментно състояние на духа зависиш и самият ти. Известен е епизодът в “Клетниците”, когато при Ватерло, при очевидния изход от епичната битка, обграден от англичаните, последният останал на полесражението френски капитан с предсмъртно хладнокръвие, смелост и изящноцветист френски хумор е “попържил” с гръмка нецензурност видимите победители? Е, защо един мъж да не се пошегува в последните си секунди, когато не му остава нищо друго? Войнското единство по време на битката не е книжно-патетично, както е в някаква степен при Вазов, /въпреки че той е знаел неимоверно много за войната и конкретните сражения от брат си – великият български пълководец Владимир Вазов/ а усетено-изживяно за подпоручик Дебелянов. Да подгониш врага си – вече е причина за самочувствие, за гордост, за себепостигнато достойнство. Паниката, страхът, свиването в миша дупка по време на “бран” могат в 99% от случаите да ти навредят, а това опитните вече български войни са го четяли като лесно текстче в букварче. Даже “нейде” в поетическия случай говори, че врагът, по-точно френската войска си е “омела крушите” след поражението така скоростно, че не се и вижда къде са се спряли, за да се укрепят и дали изобщо са се укрепили.
Все още под свежото чувство на победата и преследването самият автор вижда убития чужд войник, но не изпитва нито симпатии, нито антипатии, оглежда го почти безучастно, с лека изненада:

“Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.”

В последните два реда се съединяват съвсем ясно – острата наблюдателност на великия поет и опитът на вече зрелия войник, по-точно подпоручик Димчо Дебелянов. Защото, погледът на французина е един изключителен, свръхнапрегнат въпрос на умиращия, осъзнаващ смъртта си, самоноблюдаващ се и от земята, и от “небето” едновременно в мига на умирането си: Има ли Бог и безсмъртие? Накъде вървя или не вървя, ще бъда ЛИ, ИЛИ няма да бъда? Разбира се, това са и хвърчащите с вихрена скорост в части от секундата мислени накъсани кратки думи – епично просторни разговори с най-близките. Не изненада, не страх има в живия поглед на мъртвия вече французин към небесния свод, а скръб, защото разбира, че на този свят, а може би и завинаги си отива безвъзвратно младостта му, любовта му, радостта му – всичко и всички. Той е извървял последната си крачка, поел е последната си глътка въздух – и какво после? Сигурно нищо, аз съм безпомощен да променя каквото и да е – мълви безмълвно спокойната скръб на убития. Тук интелектуалната зрялост на твореца е на небесна висота – мъртвият войник е спокоен и просто защото вече не се движи, не е способен да се движи, доскоро летящ в сражение – а в хлътналия слог – приземен в успокояващото завинаги небитие. Той е и бледен и защото е изгубил от кръвта си, но и защото битката отнема от цвета на младостта в своите най-напрегнати часове – войната е свръхнапрежение на нервната система и още преди да е загубил и капка кръв, кръвообращението е променено.
А напръсканите с кръв писма? Знаейки перфектно френски и прочитайки писмото – тогава Дебелянов се вглежда и с очите на благородната мъдрост в смъртта на другия. Впрочем, писменоста, която е замацана с кръв, словата, които не се четат – това са доказателствата не за нашата злост или нечисто надмощие – тези писма, а и цялата писменост, всичко – цялата френска и световна култура, всичко, създадено от великата западна цивилизация е загубило смисъла си – ненужно е тук, в хлътналия слог – част от българската, от свещената българска земя. И проявявайки любопитството едновременно на детето и на мъдреца поетът-човек запрочита “чуждия” живот, търси отговор и на естествени житейски въпроси , и на най-сложните философско-логически задачи:

“Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?”

Находките-въпроси от кой град и кой край на Франция е се преплитат с по-всеобхватното: Каква е неговата кауза? Каква е неговата душа? Какво е върховното духовно начало, което го ръководи? И макар че “вежливият” сарказъм, че в нашата победа – той е изгубил, присъства, все пак, човекът е мъртъв – цял един свят си отива от тоя свят.
Надали на Дебелянов е било известно, че във Франция е имало сериозни противници на Първата световна война, водачът на френските социалисти Жан Жорес даже дълго и упорито е стоял начело на антивоенното движение. Но куршумът на един провинциален работник-сънародник го пронизва, а и френското обществено мнение – управляващите политици, заразените от великото френско минало народни маси надделяват в решението да се участва във войната. За нашия поет резултатът е бил пред очите му – французите, макар и по-слаби войници от нас воюват настървено, това е очевидното общо настроение сред Франция – тя е наш военен противник. Дебелянов не изпитва капка омраза към този, който доскоро е убивал другарите му, даже, усещайки ласките на южния вятър по лицето на неусещащия нищо вече, но допреди минути враг – изпитва човешко съчувствие. Той ВЕЧЕ е беззащитен, не предизвиква у нас никакъв страх, даже напротив – склонни сме да го оправдаем, че е тръгнал заради каузата на Франция, за да се докаже, че е мъж сред своите сънародници, а вижте – покосен нелепо в разцвета си, във връхната точка на своето съществуване е тук, безжизнен, нелепо пропуснал в дъното на неприветлива земна вдлъбнатина толокова целувки, нежности, прегръдки, радости, ухания, пространства!...Нищо не го чака, нищо няма да докосне с чувствителните върхове на пръстите си – неродените си деца, внуци:, гривата на чудния си кон, наедрялите есенни гроздове, от които изтича прекрасният аромат на прочутото френско вино, очите му, вперени в безкрайното небе, всъщност няма да зърнат и сантиметър от френската земя, от парижките улици, нищо – nihil!
А и най-трагично важното – скъпата му майка, която го е отделила от утробата си, която го чака някъде в Мец, Марсилия или Льо Ман, да речем, за какво го е родила, за какво е прала и редила пеленките му, трогателно малките му зимни вълнени терлички, о, нейното клето, нещастно майчино сърце-вопъл, колко, колко е безпомощен човешкият език да изрази ТАЗИ майчина скръб, когато ТЯ вижда смъртта на детето си. Даже, о, даже нейната ръка няма да го докосне повече никога – той ще легне някъде тук, в//под сивата пръст-земя и край – черното, вечното черно ще настъпи за него, а същото ще бъде и в душата на милата му, злочестата му майчица:

“Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?”

Риданията на майката са неизмерими във веществени стойности – защото толкова е прекрасна и любовта й.
А по-нататък? Да продължим и ние ли да плачем? А не изсвистя ли пак от юг френски снаряд, за да ни възсъбуди от нашето – и при това закъсняло-безполезно съчувствие-жал? А ако бяхме го пожалили? Нашата кръв щеше да изтича от вените ни, българските дечица от Майка Тракия и Македония щяха да останат не само клети сираци, но и безпомощни озлочестени роби и робини? Нашата жал към французина не само е ненужна, тя е и върховно вредна за нашата майка земя, за националната ни субстанция-дух, без който не един чужд войник, а всичко свято българско ще си замине. И той е искал само едно тук, в нашите земи – да ни убие, да ни унищожи, да ни изличи от лицето на земята, а не правят ли така френските войници в Африка, където заради плодове и диаманти с върховете на “изящните” си щикове мушкат в сърцата и в очите им местните черни герои? Най-важното, не казват ли самите французи: “На война – като на война!”?, тоест тук, на войната, те не са ли по-големи убийци, варвари и “бели” диваци от нас? Този същият французин се е целил в моето чело, в моя български “чълн”, за да ме повали, унижи, ограби – но аз не позволих...
АЗ НЕ ПОЗВОЛИХ И НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ – затова е най-добро, най-благородно, най-мъдро, най-необходимо, най-българско – АЗ да го отстраня:

“Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той животът свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!”

Логическа аксиома е, че му се пада това, което той е желал за нас.. Той е искал да убива, а не да ни прегръща и целува, искал е да побие ЧУЖДОТО омразно ни знаме над българските светини, да ни покори, да ни направи жалки, да пълзим в краката му – ние, “варварите” от изтока, какво знае той за нашата история, за нашите сърца, за нашите свещеномъченически страдания? Какво знае той за нашите майки, вълнува ли се той от техните чувства? Ако се беше върнал във Франция, на секундата щеше да забрави, че ни е косял със зловещата коса на модерните си оръжия, да марширува високомерно-изтънчено по френски по Шам,з,Елизе, да си сръбва някъде в шантаните на Париж коняка, да бъде той, а не ние...
Той трябва получи своето – осем пъти - без никакво - и осем пъти без колебание - Да Го Получи! Това е свръхсмисълът, най-важният конкретен смисъл и в осемте последни реда на “Един убит”. В нито един от тях няма капчица съжаление към чужденеца. Нещо повече – капките кръв щяха да са по нашите писма за майките и любимите, те нямаше да могат да ни приласкаят, да ни прежалят, о, колко велика, непостижима е вековната българска скръб!... Седнали сме да жалим ЧУЖДИЯ, а САМИТЕ НАС – кой ще ни пожали?
И това не са само естествени еднопосочни разсъждения – ако не убия, ще ме убият, макар че това е и неумолимата логика на войната. Знамето, назовано “вражи стяг” има и скритата, но видна за зоркото око етимология и семантика, че ще ни “стяга”, ще бъде наш диктатор, наш самопровъзгласил се управник, наш похитител, примка около врата на народа: нашата чест, живот и дух – ще бъдат обругани и унизени.
Каква велика народна скръб и ужасно национално униние ще настъпят, ако загубим тая война за свещените Тракия и Македония, където живеят нашите страдащи братя! Кой ще ни прости? Историята ли? Майките ни ли? Нашите близки и далечни наследници?
А самият аз? Ако аз не съм бил истински войн в тази битка на живот и смърт, какъв поет и човек съм? – Никакъв, никакъв – и това е еднократният и единствен отговор в такъв случай?
Задъханите и настъпващи във войнска свещена атака последните изброени 8 реда са: Ние трябва да победим! За да ни има, за да се самоуважаваме, за да ни уважава целият останал свят, който го прави само ако си силен национално и военно – това е логическият извод от това сражение, от тази война, от всевечната българска история.
Всъщност, много повече от точно тези свръхмощни чувства на свещено възмущение последните 8 реда са неизмеримо по мощни хладни и точни попадения в десетката на логиката на мъдреца-поет.
Смешна жал – това е прецизна оценка за безумието и слабостта на нашата българска “толерантност”и безпочвено чуждопоклонство – пред дулата на модерните оръдия. Нелепа жал – това е точно отмерена национална и лична самокритичност, че нищо добро няма в това да жалиш мъртвия, той си е отишъл.
Грохотното и жестоко време не е сътворено от нас, изобщо не трябва да го чувстваме като свое бреме, а да намерим мъдро своето българско място в него, впрочем светът винаги е бил и все още е грохотен и жесток.
“Онзи” е искал да отнеме живота ни – ние трябва да сме по-умели, бързи, точни и по-смели от него, от неговите оръжие не да изтръпваме в страх, а перфектно се пазим.
Това, че сме го отстранили, е закономерно и добро за нас, българите – гласи четвъртият ред.
Петият ред е прецизна логическа оценка за неморалността на чуждата кауза, шестият – бърз и недвусмислен анализ на жестокостта на нашественика.
Седмият ред е абсолютно отрицание на шестата Божа заповед не убивай.
А осмият ред? “Мъртвият не ни е враг?”
Нелепо е да се твърди, че той бил “съжаление” към мъртвия, “не можело да не се жали мъртвец”, когато седем реда по-нагоре самият поет, казвайки”смешна жал, нелепа жал” отхвърля каквото и да е съжаление, капчица дори към чужденеца-който ни убива. Значи, самият поет не изпитва и не би могъл да изпитва съжаление. Друго още по-неверно “разсъждение” е, че той вече не ни е враг, затова, хайде, според тях, казва поетът, хайде да го съжалим.
Да, ама не, както пръв го казва Достоевски.
В коя година е писано стихотворението, питам аз? В 1957, в 2004 или да речем в 2222 година?
Нека нито за секунда да не се забравя, че то е писано през 1916 година. Немъртвите врагове и техният зловещ за свещената българска земя “вражи стяг” съвсем не шеговито, а смъртоносно-жестоко с чуждите си цветове се е веел//са марширували по НЕОСВОБОДЕНИТЕ все още свещени български земи. Предстояли са страховити, тежки сражения, а националистът Дебелянов е призовавал съвестта и войнската енергия на родината не към милостиво-лениво бърборене край печката или в академичните кабинети, заслонени със скъпи и тежки тюлени завеси, за да не се вижда ни навън, ни вътре към тях - а на смъртен бой за висша слава на Майката-земя България!
Няма нищо по-божествено, по-ангелско, по-възвишено земно от смъртта в името на Родината!
И – да не говорим, че неговите другари-братя – са загивали от вражески куршуми, борейки се за ясна и справедлива кауза – Свободата на България, за която не са жалели живота си и Ботев, и Левски, да не забравим – и Яворов!
Със стихотворението си “Един убит” Димчо Дебелянов логично и недвусмислено призовава своите съвременници да не жалят враговете дори и за секунда - и заради бъдещето на България – да ги прогонят от земите ни, ако трябва и да ги накажаг – те са наши врагове.
Математическият код, неоспоримото доказателство че лирическият герой няма да пожали врага, извън всякакво съмнение е съчетанието на тирето след шестия ред и последващото безапелационно Не!
Има и още една неоспорима логическа причина, да се твърди, че последният ред на стихотворението не е никаква “псевдохуманистична” жал към враговете на България. Предпоследният ред е:

“Не, той, взе що му се пада,...”

Да – поетът-войн е доволен от постигнатото, той е изпълнил необходимото – да победи врага, осъзнал е, че е нелепо да го съжалява и естествено е последният ред да е обобщение на неотхвърлимите мисли от последните седем реда. “Мъртвият не ни е враг”, следователно е елегантно обобщение, че ВСЕКИ мъртъв – значи и всеки следващ мъртъв по време на предстоящата война няма да ни е враг. Елегантното послание е – не не мрази или съжалявай мъртвия си враг, а несъмнено – справи се с живия си враг. И това не е някакъв измислен “хуманизъм”, а действено и мъдро народолюбие – видяно с Духа на поета войн в свещените земни недра на Родината - и това не е личен поетичен маньовър на Димчо на библейския проблем за въздаването: “Око за око – зъб за зъб!”, а по нов начин повтореното, казано в същата спрямо историческата съдба на България ситуация при Христо Ботев:

“Доброму добро да прави,
лошия – с ножа по глава!”

Ако жалиш, който не те жали – а такава е земната истинност – ще си в асиметрични съотношения с врага си и си обречен да загубиш – да си подтиснат, да си, ако не де юре, то 100 % де факто – роб.
Не може изцяло да се осъзнае духовното послание на “Един убит”, ако националният читател не се обърне към интелектуалното кредо на “Тиха победа”. Всяко следващо от военните стихотворения е логически свързано с предходното/предходните, но след “Тиха победа” вече не може и не трябва да се пропуската светогледната, даже да я наречем “националноидеологическата” мисия – в по-върховно-конкретен смисъл от Божествена мисия, защото е българска, земно-реално-свещена.
За мене “вълшебната” думичка, която съдържа квинтесенцията на “Един убит” и свързва творбата с “Тиха победа” е нас в стиховете:
“И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –“
Всички изследователи пропускат важността на това “нас”, но то е потвърдено и в последния ред на стихотворението, - тоест и в първия, и във втория случай авторът говори не от свое име, нито пък за себе си:
“... мъртвият не ни е враг!”
Тук подпоручик Димчо Дебелянов, скъсал с всички условности на лирическия герой, застанал пред реалния екзистенциален въпрос „да бъде или да не бъде” говори на първо място като командир на своите войници, защото нека не забравяме като читатели и българи, че той е издавал команди с точен мерник в метри към врага, с назоваване на ориентири пред бойците и дори на конкретни показващи се или полускрити вражески войни. Разбира се, не става въпрос, че той е искал неговите момци да мародерстват над труповете на вразите, не, макар че във френската литература е многоизвестно лицето-престъпник Тенардие, който като плъх е ограбвал своите мъртви сънародници край Ватерло. Най-важното в нас е поетическото откровение-внушение, че всички български войни са свещенодлъжни да победят врага, а съжалението е ненужно и вредно на бойното поле. Но “нас”, вече в смисъла на “Тиха победа”, а и дори само в духа на “Един убит” е, че България по време на битка не трябва да жали враговете си, свещеният завет на воюващата Родина е да възвърне синовните си земи, да не допусне отново да я обезобразят и ограбят – и духовно, разбира се – като чест и достойнство, но и военно и земно – да не убиват нейните войни-синове и да не поробят нейната, казано с конкретните думи и мисли на поета в случая:
НАШАТА ЗЕМЯ!
Затова “Не, той взе, що му се пада,...” не само че не е милостиво към противника, а е равнозначно на смъртна присъда за него, издадена не лично от подпоручик Дебелянов, а от свещения глас-дух на майка България. Точно затова в присъдата няма капчица омраза и жестокост, а воля за добро – и дори великодушие към чужденеца, защото той не е наречен убиец, завоевател, а простичко е казано – нека без омраза да удържим военна победа и прогоним всекиго извън нашите български земи, да го отстраним, момчета, да си свършим българската работа. Тези думи са точно като “Народната работа над всичко.” на Апостола Левски. Светлината в позицията на Дебелянов е още по-чиста и могъща, ако я сравним с Алекоконстантиновия герой от фейлетоните “Разни хора – разни идеали”, който си мисли само как да граби, а не изпитва братското съчувствие, прекрасната човешко-българска болка – гняв на поета. Казано с една дума – за да спасим България трябва да убием врага й.
Всъщност, всички тези разсъждения, без да са излишни, се потвърж-
дават от най-безспорния ежедневен факт: Всеки войник, навсякъде по света и във всички епохи се обучава точно на това – да убие Врага си.

Войната изцяло променя Димчо Дебелянов. Тя му дава яснота, светлина, посока и смисъл на живота му, открива му истината за вечната красота, за света, праща го в Рая на пречистеното безсмъртие. Нека си дадем с днешна дата сметка, че военно-духовното дело на Димчо е продължение на същото по смисъл дело на всички наши възрожденци, като се почне с Паисий /почнал нашето Възраждане тъкмо в Македония и дори може би от място, зримо за пишещия в момента поет/ и се мине през най-великите българи – Ботев и Левски. Той е техен духовен събрат и тъкмо подвигът му на фронта го равнява с тях по величие. Както турското бесило за Левски, както черкезкият куршум за Христо, така и чуждоземният шрапнел за Дебелянов – са техният български Кръст-Голгота. Нашият народ е изключително взискателен към своите герои – той ги приема, само ако са дали най- скъпото си – живота си за Отечеството. Аз съм дълбоко убеден, че Димчо ще бъде поставен в българския народен храм редом с Васил Левски и Христо Ботев. Никакви хленчещи писания на “хуманисти” по “европейски модел” не могат да променят прекрасния подвиг на българския поет.

“Сиротна песен” е поредното доказателство за бисерната скромност на великия българин Димчо Дебелянов. За нея се твърди, че е елегия, но самият автор е на съвсем друго мнение:

“Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сиракка
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.”

Нашият национален творец заявява недвусмислено, че той самият не приема смъртта си като някакъв тъжен факт или край, че сърцето му не е в скръбно, а в съвсем друго настроение, че чувствата, които туптят в сърцето му не са горест, мъка, самооплакване, самосъжаление или каквото и да е от този род. Но нима поетът е станал толкова безчувствен, така е закоравял или престанал да усеща, да е неспособен да изпитва “най- естественото” изживяване на човек, който знае, че е всяка секунда пред прага на смъртта? Но как тогава да приемем трисложното прилагателно “приневолен”, което дори играе роля практически на съществително име /стои на предно място в словореда – б.м. – Д.К./ и то на подлог, а не на сказуемно определение спрямо сирака? В съставната дума има така много чувства, включително и огромно по количество скръб, смазваща с външната и вътрешната си сила – за поета, абсолютно равнозначен на лирическия човек? Бързо четящият читател няма да разбере това очевидно противоречие – как така “същият”, който изобщо няма да скърби, с такава неволя-скръб съществува в “същото” стихотворение, ред до реда, в който изобщо не скърби? Такова раздвоение на личността означава според специалистите в онази медицинска област лудост, наличие на “налудна идея” очевидно, а творецът е така спокоен, уравновесен и абсолютно точен с логиката си!
Освен това, в началото на стиха има едно “ала”, което се отнася по-скоро към предния катрен, но пък сложено в началото на втория – очевидно и граматически – и логически се отнася и за него. Ако се опитаме да разгадаем, а аз бих поправил този глагол в: да РАЗБЕРЕМ какво означава това “АЛА”, ще разберем и странното противоречие “скърби//не скърби”, а и ще отговорим много по-точно на всички, които са се мъчили със скрития смисъл на това прекрасно стихотворение “Сиротна песен”.
Защо не скърби поетът? Какво се е случило, че всичките му неволи, дори целият му досегашен живот не го пращат в територията на чувствата-сълзи, чувствата-НЕРАДОСТ? Каква е тая неразрешима загадка? Нима и “Скрити вопли”, “Пловдив”, “Аз искам да те помня все така”, “Спи градът” и пр., и пр., елегии не го разтърсват с “миналото” си страдание, с миналата си разтърсващост? Защото “ала” означава точно това! То е недвусмислено-изясняващо-разяс-
няващо-заявяващо съюзче, че “онази” скръб е изчезнала-свършила, че не съществува в момента на писане на “Сиротна песен”. “Ала” говори ясно за тази промяна, за това “друго”, което вече не му дава, “прави го” да не скърби. Много близо до разгадаване на съкровения замисъл на творбата са били Милена Васева с екипа си, назовавайки “може би самоирония” това странно противоречиво чувство в два съседни реда. Поетът се отнася очевидно съвсем критично към миналото си, по-“присмехулният” читател би възприел израза “Ала сърце ми не скърби” дори като – “Не само че не скърбя, а и изобщо не се интересувам от миналото си, да върви по всички дяволи оная едновремешна скръб!” Самият Дебелянов никога не би се изразил така, пък и не би чувствал и мислил така варварски- примитивно нещата, но щом “не скърби” – нещата от миналото не го разтърсват с величествената мощ на страданието, без което няма ОТКРОВЕНИЕ ЗА ИСТИНАТА, не само в смисъла на “Тиха победа”, а изобщо за твореца – какво би могъл да СЪЗДАДЕ един поет, който не страда? Само нещо лековато, в стила на днешните мелодрами – розовосиво сапунени сериали или холивудски бляскавопразнословия – нищо повече.
Истината е, че полупритулено, казано най-точно: БЕЗ ДА СКЪРБИ поетът скърби за миналото си. Всъщност цялата творба е “направена” от тъкмо такива “обратно” значещи смисли, от непробиваемо-неразбираеми оксиморони, които дори и в своята противоположна семантика, носят и “слабост-съчувствие към дъха” на това, което се отрицава, едно, защото самият поет е способен на такъв “двоен” едновременен лупинг на мисълта и чувствата едновременно, второ, защото самият смисъл на стихотворението е точно такъв – поетът не иска никого да принизява//да самопринизява, иначе светлината и великата любов в чудновълшебния шедьовър- работа ще се превърнат в своята низка противоположност. Например, богатствата на автора-човек не са никакви богатства, а са неговата реална бедност, но всъщност тъкмо тази бедност, може да се превърне в истинско богатство:

“Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.”


Тази двойнственост, но и недвойнственост е и граматически присъстваща, което доказва и нейното смислово съществуване: в един случай поетът говори за себе си от първо лице – “Ако загина...”, тоест аз, а в друг – от трето – “...живя сирака” – някой, “той”, сякаш не самият пишещ, “а друг от него или в него” е извършителят//търпителят на неволите.
Всичко идва логически на мястото си, ако се сетим, че във времето става въпрос за две различни личности, за да отхвърля и спекулациите на тема “лирически герой”, ще подчертая, че става въпрос и за двама различни “лирически героя” – но за човек с едно и също име Димчо Дебелянов. “Предишният”, довоенният си служи дори с ненегови /на новия “Аз” – б.м. –Д.К./ думи – “приневолен” е “влияние” от Пенчо Славейков – по признанията на самия поет от Копривщица, негов “учител”, духовен пример, даже му е посветено стихотворение. Другият аз е този, който сега, днес вече “не скърби” за онзи “приневолен”, като тирето след “не скърби” доказва, че “нескърбенето” се отнася тъкмо към “сирака”, тоест към предишния Димчо. Заедно с това, финалът на стихотворението показва, че “новият” Дебелянов не се отказва да носи отговорността за миналите си деяния, защото на променения човек и лирически герой и поет е ясно, че духовно извършеното не изчезва ей така.
Нещо повече – например Яворов в “Песен на песента ми” не се е опитал да стигне до висотата на Дебеляновата нравственост – всеки носи “моралния печат” на предишните си постъпки, а виртуозът от Чирпан избягва в творбата си такива самооценки.
За мене беше трудно да изобразя самата фигура на мислене на поета в “Сиротна песен”, докато не ми помогна случаят. Гледах по телевизията синхронни скокове във вода. В някои случаи двамата скакачи летят едновременно и еднопосочно. Но има скокове, при които единият акробат се завърта обратно спрямо другия, в същата плоскост, но обърнат обратно на 180 градуса, след което двамата скакачи се приводняват едновременно, както се казва “синхронно” във водата. Такъв скок можем да наречем точно само ако кажем синхронно-асинхронен. Точно така асинхронно синхронно се движи поетическата мисъл в “Сиротна песен”. Мисълта на поета не е раздвоена, тя е двусъставна – настоящият поет се движи морално в същата плоскост с предишния, но го оценява по различен начин.
Затова във финала на стихотворението носещият отговорност “Аз” смята, че сътвореното някога е с ненужна стойност – без стойност, че успокоената след прозренията му песен, тъкмо заради “бездомието си” ще бъде безполезна:

“Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.”

Самият поет се самотрича от цялото си “бездомно” творчество, защото бездомната песен е всичко това – точно “бездомното”, написано от него. И тук “бездомен” означава не само без къща, някакво жилище с адрес, някакво домообитаване, а – липса на духовен дом, на “жилище” за песента му, за създаденото от перото му.
Ясно е, че става въпрос за “този” поет, който е живял без свещения си дом – земно-небесните недра на България.
Същевременно, единствената утеха на пишещия редовете е победата, точно толкова “тиха победа”, колкото “утеха” не е грохотнокамбанна, но е единствена. Още веднъж творецът слял се с човека потвърждава, че победата във войната е единственото житейско събитие, което ще го утеши – ще бъде смисъл в пропиляното му и безсмислено прекарано битие. В тези редове скрито присъства “дано”, защото иначе безсмислието би било двойнствено, би било всичко. Колко важен е житейският смисъл е съвсем очевидно още от началото на творбата::

“Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.”

Без всякакво съмнение става дума за жена-съпруга, а не за мимолетна любовна химера, защото и майката и домът в края на текста утвърждават и конкретността на живота, на неговите вековечни начала и традиции, за това говори и понятието “другари”. Без да обижда приятелите-модернисти или “скъсали с традицията” около поета, самият той твърди, че те не са му истински – ни житейски, ни духовно близки. Той се оказва “трикратен” сирак – без семейство от миналото – без майка, без семейство сега – без съпруга и без семейство на “духа” – без другари. “Нямам” означава точно това – той може да разговаря с тях, да се черпят заедно в бохемските вечери и нощи, да си пишат писма, да се кълнат на думи в единомислие и единочувствие, но точно в този момент – когато за него стойност има единствено победата в тази сегашна война, в която той участва – неговите “другари” липсват, той не ги приема//признава, не може да ги признае за другари. Това скъсване с реалния живот е изцяло негова вина, затова той не скърби за предишното, не скърби нито за миналото, нито за прекъснатата връзка с него. Един мъж и войн не се самосъжалява. Много фино, за да не обиди никого, “новият” поет се отрича от сирачеството си и вече принадлежащ на България се надява, че поне победата ще го свърже с живота! Той няма право гръмко да каже: “Аз жадувам тази победа, заслужавам я, дори само защото разбрах – един между малцината – Майката-Родина и я обикнах с цялото си същество – имам право на нея, на победата. Не, не така, най-нежният български поет и преди смъртта си не проявява така характерните за първичните особи егоизъм, нахалство, дори морално позволената егоцентрична настойчивост. Възможно най-тихо, най-прекрасно, най-всеотдайно авторът слял се с човека напълно мечтае само за утеха...
“Изкуството е утеха.” – написва Томас Ман в своите есета. А даващ пример на възвишена скромност, още повече – готов безусловно да даде живота си за България, Димчо Дебелянов казва на всеки българин – аз, самолишилият се от земните благородни радости-дългове – съпруга, деца, истински приятели – не искам нищо материално, нищо за “лично ползване” от военната победа. Поетът не може да повтори свещените думи на Ботев:

“... но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
“Умря сиромах за правда,
за правда и за свобода!”

първо, защото вече са казани и второ, защото практически през целия си живот геният от Калофер е бил част от народа си.
Макар че – Дебеляновата саможертва е дълбоко осмислена и е именно такава: сиромахът /няма нищо срамно в тази дума, самият Христос казва: “По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството небесно!”/ Димчо умира за великата правда и свобода на своето поробено Отечество.
Никаква трагедия, даже тъга не изпитва към себе си и своето минало поетът. Тъжното е, че не е оставил след себе си свои-български деца, че не е ощастливил в прекрасните земни и духовни селения на семейството една българка-съпруга, че не е живял сред приятели истински българи, а и самият той не им е помогнал да “станат” българи, защото не е бил преди войната сам такъв..
Той спокойно изпява възможно последната си песен:
“Нямам право на повече от утеха...” – затова и неговата песен е:

“...навяваща ненужен спомен.”

Може да се поспори, че точно такъв е щял да бъде краят на “Сиротна песен”, аз чувствам още някакъв следващ акорд, все пак, няма знак, че това е финалната редакция, но очевидно това е поетическият замисъл като духовно пространство. /А и съм абсолютно убеден, че нямаме право да дописваме никого на този свят!/
Казано с няколко думи – “Сиротна песен” е послание не към себе си, а към тези, които не трябва да живеят като сираци, пък и да се наричат отгоре на това “модерни”, в дните, когато единствено нужна е не “индивидуалната” сирашка песен, а – победата на Родината.
Защото творбата е изгаряща не със скръбта, а с неутешителната и безпощадна житейска логика за сирака без Родина, но и стопляща с утехата за блудния, но окрилен от българската победа Син.
Затова и песента на помъдрелия “сирак” Дебелянов е спокойна – никаква истерия, напрегнато самосъжаление или предсмъртен ужас и страх няма в нея – а заявен духовен път не към ненужното, а към
НУЖНОТО – СИНОВНАТА ПЕСЕН ЗА БЪЛГАРИЯ.



ФИНАЛНИ СЛОВА

Моето дълбоко преклонение пред военната поезия на Димчо Дебелянов е свързано с чувствата ми, с моите лични и съкровени мисли, с моята собствена духовна “Гора”. Аз усещам поета като мой брат по дух и по кръв, затова си мисля за него преди всичко като за българин.
Отдавна не съм бил в Копривщица, но когато сега, живот и здраве, отида, ще поднеса моето живо цвете на теговия гроб – в двора на църквата “Света Богородица”. Там сега лежат безсмъртните му кости, донесени от Демир Хисар през 1931 година – 15 години след първото му погребение.
Ще застана пред великолепната скулптура на майка му, издялана от Иван Лазаров и ще си мисля както за нея – скърбящата приседнала Лила, но и за всяка българска майка. Както си е мислел и той!
Ще си мисля за нейния син – един от поетите и юнаците на България, чийто живот, чиято смърт на фронта не са безполезни. Да, ние българите не постигнахме своите национални идеали през Първата Световна война, а смъртта на Димчо се оказа политически ненужна.
“Ала” не е така, когато става въпрос за нашия национален дух, който е нашето минало, нашето настояще и нашето бъдеще – нашето единствено безсмъртие. “Ако е за Българско – то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме!” – точно така е пълното послание на Апостола.
Със своите 6 последни стихотворения, писани на фронта, Дебелянов стана най-великият войник на Майка-България. Неговото място е редом с Христо Ботев и Васил Левски – и рано или късно ние българите ще осъзнаем това.

“Той, който падне в бой за свобода,
той не умира...”

Колко е великолепно, че най-нежният български поет е истински българин!...


КРАЙ

2004г Димитър КУНЕВ